Арчибалд Кронин - Героични години

— Защо не се кандидатирате вие?

— Никога няма да дадат този пост на жена — тя се постара да прикрие огорчението в гласа си. — Затова именно завися от вас.

— Какво смятате да получите в такъв случай? — запита цинично той.

— Всички изгоди, които приятелството с шефа може да ми даде. Нова операционна зала, двама асистенти за изследванията ми, допълнително отделение за новите ми нервно-мускулни опити.

— Не е много.

— Нима ще ми откажете и един малък хонорар за професионалните услуги, които съм ви правила? — подхвърли бързо тя.

— Пак ли ще ми повторите това? — той помълча и добави рязко: — Нямам никакви изгледи за успех. Но, както и да е, реших вече да се опитам. Желая да получа тоя пост по най-различни подбуди. Най-после, това е най-удобният случай за мене да се отплатя на Овъртън. С лихвите — за десет години пренебрежение! И ще се отплатя! — гласът му стана изведнъж необикновено горчив. — Какво е, всъщност, цялата работа, ако не една отвратителна игра? Успех! Това значи да ритнеш и да провалиш съседа си, за да се качиш по неговия гръб. А животът? Противна игра на „Дръжте крадеца!“ Добре! Мога да я играя не по-зле от всеки друг!

— Защо да не я играем заедно? — запита надменно тя. — Разбирате ли, какво значи това? Ще бъдете специалист много по-рано, отколкото сте предполагали.

Стигнали бяха пред къщата, където той живееше, висока, тясна сграда на една от терасите над „Принц Стрийт“. Той извади ключа си.

— Вярата ви в мене е просто трогателна, Анна. Още една дума — и бих могъл да се разплача! Лека нощ.

Докато той отключваше, тя каза настойчиво:

— Ще подадете ли заявление още тази седмица? Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— По дяволите! — отвърна грубо той. — Нали ви казах, че съм затънал до шия? — и кресна като никога: — А сега — махнете се, докато не съм тръшнал вратата пред лукавото ви лице!

— Дънкан… — тя подаде бързо ръка, цинизмът й бе изчезнал, лицето й изразяваше само искрено съжаление.

Той не забеляза в тъмнината нежността в погледа й.

Искаше само едно — да се махне по-скоро. Още преди тя да успее да проговори, той влезе и затвори тихо вратата.

Следния петък Дънкан напусна фондацията след един забележителен ден. Сутринта бе изпратил заявлението си за длъжността управител на фондацията и лицето му изразяваше твърдост и решителност. Когато прекоси „Принц Стрийт“ на път към квартирата си, изведнъж той се спря. Към него идваше човек в груби селски дрехи.

— Хемиш!

— Да. Самият той, докторе! — слугата от Страт Линтън стисна подадената ръка.

Със зачервено лице, чувствуващ се твърде неудобно в черния празничен костюм, с целулоидна яка и мазни, тежки ботуши, той продължи стеснително:

— Отдавна не съм ви виждал, докторе. И понеже съм в Единбург, реших, че мога да ви потърся. При все че сега вие сте вече голям човек и едва ли ще имате време за такива като мен.

— Глупости, Хемиш! Напротив, много се радвам, че те виждам! Ела в квартирата ми да пийнем нещо!

Като се настани удобно на стола, с калпак на скута си, с чаша уиски в една ръка и парче шотландски кекс в другата, той каза:

— За ваше здраве, докторе!

— За твое, Хемиш! — отвърна Дънкан. — Казвай сега какви новини има? Защо си в Единбург?

— По работа: да купя някои лекарства и други дреболии.

Дънкан се изненада.

— Мислех, че купувате лекарствата си в Сент Андрюс.

— Да. Купувахме ги, купувахме ги — потвърди Хемиш, без да мисли. — Но сега купуваме от друго дружество, дето е по-евтино.

— А! — каза неволно Дънкан.

— Освен това — продължи колебливо и стеснено едрият селянин, като чувствуваше, че трябва да даде по-подробни обяснения, — трябваше не само да купя лекарства, а и да продам някои от книгите на д-р Мърдок.

— Какво! — Дънкан погледна смаяно госта. После взе лулата си от камината и почна да я пълни. — Предполагам, че всичко е наред в Страт Линтън?

— Да — побърза да потвърди Хемиш. — Караме я горе-долу. Разбира се, господарят позападна малко напоследък. Животът не е лесен за седемдесетгодишен човек.

— Трябва да си вземе помощник.

— Помощник! — повтори Хемиш, като изкриви устни. — Смени четирима за шест месеца.

— Защо? — запита бързо Дънкан.

— Защото се мотаеха насам-нататък — усмихна се добродушно Хемиш, — не искаха да ходят на нощни посещения при болните, изпотрошиха мотора на колата, предписваха погрешни лекарства. Господарят щеше да полудее от тях, докато най-после изгони и четиримата един след друг — той помълча. — Не намерихме човек както трябва след вас, докторе.