Арчибалд Кронин - Героични години

— Няма нищо опасно! Няма никакви израстъци.

Изражението й почти не се промени. Тя само въздъхна леко:

— Истината ли говориш!

— След един месец ще бъдеш съвършено здрава.

За миг тя като че ли щеше да политне. Но почти веднага се изправи и отново дойде на себе си.

— Божия воля е, каквото и да ни сполети. Благодаря му, че ме избави от тоя нов кръст.

Изпълнен с копнеж да се оправдае пред нея, той не обърна внимание на намека.

— Идването ти тук, майко, не изглежда обикновена случайност. Самото провидение като че иска да докаже и на двама ни… — той млъкна. — Нима е съвсем без значение това, което днес можах да сторя за тебе?

— Не би ли могъл да го стори и друг.

Той се отдръпна:

— Никога ли няма да ми признаеш някаква заслуга? Със собствени усилия, в най-прочутия лечебен институт в тая страна, аз вървя към върха — и все пак, когато съдбата ни изправи един пред друг, когато отменям смъртната ти присъда, ти не можеш да се откажеш от горчивото си предубеждение към мене.

Тя го изгледа безразлично.

— Не ми прави никакво впечатление това, което ми каза, а още по-малко това, което виждам. Не изглеждаш добре — нито щастлив. Челото ти е набръчкано, косите ти са посивели на слепите очи. Имаш сурово, недоволно изражение, като че ли търсиш нещо и не го намираш.

— Ще го намеря! — извика пламенно той. — Наближавам върха. А когато стигна там, стига ми да простра ръка, за да получа всичко, каквото пожелая.

— Какво значение има това? — тя облече извехтялата си дреха. — Какво значение има дали получаваш тридесет шилинга седмично или тридесет хиляди годишно? Дали носиш скъпо сукно или домашен жакет? Изпитът е издържан, когато хората ще те проследят с поглед на минаване по улицата и ще си кажат: „Ето един прекрасен, достоен човек!“

Той се готвеше да й отговори, когато някой отмести паравана в стаичката и д-р Хидл влезе, последван от група студенти.

— Имаме един случай, който трябва да видите лично. Струва ни се, че се налага пълно серологично изследване. Можем ли да ви помогнем тук?

Дънкан поклати отрицателно глава. Невъзможно бе да продължи разговора пред студентите, които го заобикаляха.

— Трябва да ви оставя вече. Няма причини да се тревожите — успокои той майка си.

Като взе лист хартия, написа бързо:

„Ела в квартирата ми на ул. «Принц Стрийт» №24, довечера в шест часа. Ти ме преценяваш все още погрешно. А аз желая да имам обичта и зачитането ти. Желая да се погрижа за бъдещето ти.“

По навик или от тъжна поквара, той се подписа:

Вечерта Дънкан я чака нетърпеливо и дълго, но тя не дойде. Сърцето му беше подсказало, че няма да дойде, но въпреки това ударът бе жесток. Горчиво желание да се спаси от мислите си го отведе към приема на Маргрет.

Минаваше девет и половина, когато се изкачи по стълбите на Овъртъновото жилище, в един от най-добрите Единбургски квартали. Светложълтата гостна на горния етаж беше препълнена. Когато влезе, Маргарет бързо пристъпи към него, за да го посрещне.

— Много се радвам, Дънкан — извика тя. — Страхувах се, че няма да дойдете.

— Не бихте почувствували отсъствието ми в такава тълпа — опита се да се пошегува той.

— Напротив! — отрече бързо тя.

Стори му се, че тя прилича на морфинистка. Очите й блестяха, леки сенки тъмнееха под тях. В нея имаше някаква нова, неспокойна, предизвикателна прелест, която би могла да развълнува всеки мъж.

— Познавате всички тук — каза тя.

Той погледна равнодушно залата и наистина позна тридесетина души. Д-р Овъртън, с чаша в ръка, беше сред една група, мисис Инглис, професор Лий от Фондацията Уолас, полковник Скот, младият д-р Хидл, Анна, неколцина лекари от фондацията, неколцина адвокати от парламента.

— Не се грижете за мене, Маргарет. Аз ще се оправя.

В това време пристигнаха още двама души. Докато го оставяше, за да ги посрещне, тя каза:

— Ще имаме възможност да поговорим по-късно.

Той постоя, взе чаша с уиски и сода от поднесената му табла. При все че ненавиждаше тия глупави, превзети приеми, все пак се насилваше да ги посещава от време на време. Те бяха част от новия му живот, средство към определената цел, стъпала по пътя на честолюбието му.

Полковник Скот, изправен до мисис Инглис, му се усмихна приятелски. Позастарял и поизмършавял от годините, той изглеждаше загрижен. Явно бе, че участието в хидроелектрическата централа в Линтън, вече на привършване, бе нанесло тежък удар на финансите и енергията му. Съзнанието, че грижите му наближават своя край, придаваше може би още по-голяма сърдечност на приветствието му.