Арчибалд Кронин - Героични години

— Добър вечер, Стърлинг. Изглеждате отлично.

— Знаете ли новината? — запита мисис Инглис. — Професор Лий току-що съобщи решението си да се оттегли.

Отначало Дънкан не схвана значението на тази вест. Но скоро досадата му изчезна.

— Официално ли е това съобщение?

— Най-официално. След три месеца фондацията ще има нов шеф. Като съпруга на председателя, за мене е може би неудобно да пророкувам кой ще бъде новият шеф.

Той разбра веднага за кого намеква събеседницата му. Пристрастието й към Овъртън беше всеизвестно. След брака си с нейната племенница, той беше явно покровителствуван от мисис Инглис. Тя се усмихна тържествуваща при намръщването на Дънкан.

— Мислех, че ще се зарадвате при тая вест.

И отведе полковника. Дънкан забеляза, че Анна го наблюдава от отсрещната страна на залата. Тази ли беше причината за неотдавнашното й предупреждение? Той трябваше да узнае нещо повече. Затова отиде веднага към групата, където беше д-р Овъртън.

Овъртън изглеждаше възбуден и малко пийнал. Зачервеното му, подпухнало лице показваше как бе прекарал последните две години.

— Здравейте, Стърлинг! Чухте ли сензацията?

— Чух.

— Чудесен пост — въздъхна Хидл.

— Ще има много кандидати — добави друг.

— Кандидатурите трябва да бъдат ограничени — прекъсна го важно Овъртън. — Преди всичко този пост трябва да се заеме от млад човек.

— Някой на вашата възраст — обади се Анна, зад рамото на Дънкан.

Всички се изсмяха. Овъртън глътна предизвикателно своето уиски.

— Защо не? Аз имам право на тая катедра не по-малко, от който и да е друг. Комитетът желае деятелен човек. Справедливо ще е да предпочете лекар от самата фондация. А аз съм старши лектор и имам първостепенни референции.

Кратко мълчание последва тия изявления. После, със странен, замислен израз, Анна забеляза:

— Всъщност, като поставяте въпроса на тази база, изглежда, че имате наистина изгледи за успех, Овъртън.

— Предполагам — каза предпазливо Овъртън, после се обърна усмихнато към Дънкан: — Как мислите, Стърлинг?

— Понеже съм ви гост тази вечер, не бих могъл да се произнеса.

— Страхувате се да кажете мнението си, значи? — изчерви се Овъртън.

Дънкан не можа да изтърпи повече и каза дръзко:

— Не мисля, че сте подходящ за тая длъжност, Овъртън. Катедрата трябва да се заеме от първостепенен лекар.

— Така и ще стане — отвърна Овъртън. — Мога да се боря и с най-добрия, когото биха могли да ми противопоставят.

— Ако се обзалагате, готов съм да поема баса — каза Дънкан.

Гостите на Овъртън го погледнаха учудено. Той почувствува, че с една несръчна постъпка може да опропасти почти сигурните си изгледи за успех. И с неразбираема забележка побърза да се отдалечи, за да напълни чашката си.

Малката групичка около Дънкан се разпръсна. Той се почувствува изведнъж съвсем угнетен. Но почти веднага усети, че някой сложи ръка над неговата. Като се обърна, видя до себе си Маргарет.

— Чудех се, кога най-после ще забележите присъствието ми — усмихна се тя. — Елате да пийнем нещо.

Той се остави да го заведе в безлюдния бюфет, където наля две чаши шампанско.

— Изглеждате много мрачен, драги Дънкан, а пък когато искате, можете да бъдете много забавен.

— Пак ще бъда, след като изпия шампанското. Но искрено казано, Маргарет, не би трябвало да смесвам различни напитки.

Тя не прие отказа му.

— Трябва да пием наздравица за бъдещето — и за себе си!

Гласът и прозвуча дръзко, когато, след като чукна чашката си о неговата, тя я изпразни.

— Пия за миналото, Маргарет — бъдещето може да бъде и истинско крушение.

— О, не, Дънкан — поклати глава тя, — добри неща предстоят… за нас — тя отвори стъклената врата, която водеше към малък балкон. — Да излезем да погледнем луната! Имаме пълнолуние — и то толкова прекрасно!

Той я погледна с растяща неловкост, когато тя затвори вратата, чиито завеси ги отделяха на малкия балкон — съвсем сами пред тихия град. Неловкостта му се увеличи. Луната бе наистина прекрасна — блестящ бял кръг зад зъбчатите стени на крепостта и над тъмните сенки на градината до „Принц Стрийт“.

— Ни веднъж не сме гледали заедно луната, нали, Дънкан? — въздъхна тя.

— Не — отговори сухо той.

— А ако я бяхме погледали в миналото, всичко би било може би по-другояче.

— Кой знае, Маргарет?

— Ох, Дънкан, аз направих съдбоносна грешка!

— Съжалявам, Маргарет — отвърна неловко той, без да се обърне към нея, загледан някъде в нощта. — Всичко ще се поправи може би. Браковете понякога са трудни отначало, но когато и двамата свикнат да си правят взаимни отстъпки, могат истински да се сближат.