Джон Брейн - Път към висшето общество

Не можех да я погледна и не исках да се приближавам. Погледнах я, разбира се; носеше черна копринена рокля, огърлица от перли и сапфирен пръстен на дясната ръка, който не бях виждал дотогава. Беше притиснала ръцете си към тялото, а червилото, което толкова внимателно слагаше, образуваше две ивици по бузите й. Не се беше напарфюмирала с обичайния си лавандулов парфюм, а с нещо друго — в него имаше силна миризма на мускус и нещо животинско, също като току-що изкъпан тигър, ако изобщо някой някога е къпал тигър.

— Значи, приключи с мен, Джо? — Устните й едва помръдваха и дишаше много начесто.

— Обичам Сюзън.

— Твърде разумно от твоя страна.

— Няма защо да злобарствуваш.

— Не злобарствувам. Само съм изненадана. Как бързо се промени! Колко време мина, откакто…?

Тя описа всичко, което бяхме правили в Дорсет, като употребяваше най-простите англосаксонски думи и говореше хладнокръвно, сухо и безстрастно.

— Това не е оставило никаква следа в тебе, нали? Само телата ни са вършили тези неща, твоето младо тяло и моето… моето старо тяло, което отдавна е преминало най-добрата си форма. Защо не го кажеш направо, Джо? Аз съм на тридесет и четири години, а тя е на деветнадесет — ти искаш нещо младо, силно и здраво. Не се сърдя, би трябвало да го очаквам, но защо, за бога, не бъдеш честен?

— Не е точно така — казах аз уморено. — Обичах те, но вече не мога да те обичам. Да не говорим повече.

Не можех да й кажа за Джек Уелс; сега не изглеждаше толкова важно. Мисълта, че тя се е любила с него, с него именно от толкова мъже, тук, на същото легло, на което бях лежал с нея, не ми даваше да заспя през цялата нощ. Но сега, когато бях с нея, то нямаше значение, беше нещо старо, като вчерашния вестник. Това, че му бе позволила да я люби, доказваше само презрението й към него; беше го използувала от нямане какво да прави — както някой мъж изпива набързо чашата уиски, когато е уморен и потиснат, — после го беше забравила. Той представляваше незначителна подробност от минала епоха, милиони отлетели секунди преди Джо, също като моите скучни похождения преди Алис в Дафтън, Линкълншир и Германия.

— Не беше никак разумно да продължаваме — поднових аз. — Рано или късно скандалът щеше да избухне право в лицата ни. Ева е научила за нас, само въпрос на време беше, докато Джордж разбере. Самият той е твърде хитър, за да бъде открит — нямам намерение да се мъкна по мръсни бракоразводни дела и това е окончателното ми решение. А и не ще допусна да ме изхвърлят от Уорли. С какво бихме живели?

— Много предпазлива душица си! — сви устни тя.

— Знам от коя страна хлябът е намазан с масло — отвърнах аз.

Тя се отпусна неловко на най-близкия стол и си засенчи очите, сякаш ги предпазваше от прожектора на следователя.

— Има нещо друго — каза тя. — Защо го криеш? Страх те е да не ме нараниш ли?

— Много ми е неприятно да ти причинявам болка. — Главата ми започна да пулсира; не ме болеше, но отвътре някакъв чук спираше точно преди да ме удари. Исках да избягам от задушната малка стая с нейната миризма на парфюми и болест, исках да бъда в Уорли. Алис не принадлежеше към Уорли. Не можех да имам едновременно и нея, и Уорли; всичко се свеждаше до това. Знаех, че не бих могъл да й го обясня, но трябваше да опитам.

— Сгоден съм за Сюзън — съобщих аз. — Ще работя при баща й. Но не това е причината за нашата раздяла. Невъзможно е да се обичаме в Уорли, а аз не мога да обичам никого извън този град. Не разбираш ли?

— Не — отговори тя. — Бих искала да не ме лъжеш. Всичко е съвсем просто и разбираемо и ти желая щастие. Няма нужда да го украсяваш с такива глупости, мястото не е от значение. — Тя се изправи и дойде при мен. Автоматично обгърнах кръста й с ръце. Вътре в главата ми чукът се счупи при самия удар; почувствувах остра невралгична болка, но тя с нищо не развали щастието и нежността, които изпитах, щом се допрях до нея.

— Има нещо друго — рече тя. — Моля те, Джо, кажи ми го! Само това те моля. — Тя ме погледна умолително като германско дете. Независимо от „Белсен 40 40 Белсен — концлагер в Германия. — Б.пр. “ човек даваше на малките мършави хлапета своята дажба шоколад; независимо дали беше истина, или не, аз трябваше да върна на Алис себеуважението й. Сюзън не беше истинската причина, за да прекъсна нашата история; но да й обясня, че я напускам заради Уорли, значеше да нараня непоносимо гордостта й. Затова, докато тялото й се докосваше до моето, аз й казах една лъжа — нямаше да бъде лъжа, ако бяхме разговаряли предния ден.