Джон Брейн - Път към висшето общество

— Ужасна смърт — каза Теди.

— Очаквах го — отвърна трезво Джо Лемптън. — Караше като луда.

Но това не прави случая по-малко трагичен. Този Джо Лемптън не ми харесваше. Той беше разумен млад счетоводител с добре изгладен син костюм и корава бяла яка. Той винаги казваше и вършеше правилните неща и никога никому не причиняваше неприятности с непристойни прояви на чувствата си. Та той дори успя да използува авантюрата си с едно непълнолетно момиче, за да му плащат дивиденти. Мразех Джо Лемптън, но той приказваше с много самоуверен вид, докато седеше в моята кожа, на моето бюро, той беше дошъл тук завинаги, не само на кратко посещение.

— Алис не беше идеална — каза Джо Лемптън. — Но кой ли е идеален? Тя беше много мил човек и ще ми липсва твърде много… — Той поклати бавно красивата си, обладана от чувство за собствено достойнство глава. Това означаваше, че ще последва кратко морално изказване. — Аз също обичам да си пийвам, но не би трябвало хората, които шофират, да бъдат допускани в кръчма. Щастлива случайност е, че е убила само себе си. Господи, та до вчера тя беше жива и жизнерадостна и ето, за една секунда…

— За секунда ли? — възкликна Теди. — Била жива, когато дошла линейката. Умряла едва в осем часа.

— Господи! — казах аз. — Господи! — Извърнах се ожесточено към Теди. — Кой ти каза? Кой ти каза?

— Братовчед ми работи в болницата — отвърна той. — Разтърси ме, като научих за нея. Тя пълзяла по пътя, когато я намерил някакъв земеделски работник. Била скалпирана, а прътът на кормилото…

Аз почти избягах от стаята и изтичах в клозета. Но вратата беше заключена, едва след десетина минути се отвори и оттам със смутено лице излезе един от младшите чиновници на здравния отдел, а стаичката беше изпълнена с тютюнев дим. Аз заключих вратата, седнах на седалката и обхванах глава с ръцете си — тези нежни, любещи ръце, те толкова често бяха милвали онова, което сега, поради подлостта на мозъка, притиснат между същите ръце, се беше превърнало в купчина сурово месо и изскочили кости.

В дванадесет часа съобщих на Теди, че не съм добре. Не знам какво съм казал тогава; надявам се, че съм имал благоприличието да направя доста грешки при проверката на сметките. Повъртях се десетина минути около спирката на „Пазарната улица“, после хванах автобуса за Ледърфорд. Не можех да обядвам, не можех да остана в Уорли, не можех да понеса и мисълта да бъда с Томпсънови. Те сигурно щяха да говорят за нея и Джо Лемптън отново щеше да се всели за мене. Джо Лемптън, модел за износ, марка първо качество, гарантиран против прах, цепнатини, дупки и съжаления; докато пътувах в автобуса, бях на сигурно място.

Той набираше скорост по главната улица, а аз се опитах да не мисля за нищо: книжарницата, галантерийния магазин, магазина за цигари и тютюн, игрището за крикет, едно момиче с куче елзаска порода, една стара жена, която се дърпа назад от кучето, а то всъщност иска само да оближе лицето й. Следваха ливади, крави и тесни пътища, които се впиваха като червеи в новия комплекс на съвета. Но Алис беше мъртва и аз виждах навсякъде съставните части на една огромна машина, която продължава да се движи само от престорена дързост. Машината беше проектирана и направена само с една цел — да убие Алис. Сега тази цел беше постигната; трябваше да позволят на машината да спре — шофьорът да заспи на кормилото, пътниците да седят кротко с отворени уста и да чакат автобусът да отлети, комплексът да остане недовършен, магазините да зинат разбити и пълни с плъхове, недоиздоени крави да реват мъчително с подпухнали вимета, кучета и котки да тичат като бесни с кървави уста, и после — една страшна буря, която да продуха цялата мръсна земя надолу, чак до чистите земни пластове и лавата. Облизах пресъхналите си устни и огледах другите пътници в автобуса — лигаво розови, здрави, с миризма на ядене, тютюн и сън; обзе ме слабост и затворих очи. Беше ми студено, треперех, едва не повърнах, но имаше и нещо повече. В мене бе нахлула истината — видях съвсем ясно, че в света не са останали мечти и състрадание, а вилнее ураганът на насилието.

Седях със стиснати ръце и чаках следващия удар. Той не последва; и така, щом стигнах Ледърфорд, аз влязох в първата кръчма, която видях.

Беше стара постройка с лъх на влажна мазилка и прашен плюш; входната врата водеше направо в бара на кръчмата. Когато я отворих, шумът и светлината от улицата изчезнаха. На бара имаше много хора, които говореха тихо. Поръчах си ром и халба „битър“ и застанах на бара. Взирах се в картините, накачени по стените и по стълбището, което водеше към дамската тоалетна; всичките бяха бойни сцени, приятни цветни репродукции с енергични марионетки, които размахваха саби с червена боя на върха, стреляха с мушкети и от мушкетите излизаше малко, кръгло, бяло облаче дим, забиваха знамената си върху конусообразните хълмчета над съвсем плоските бойни полета, напредваха неуморимо в параден строй, а понякога умираха вдървено, притискаха лявата си ръка към гърдите и с дясната подканяха другарите си да продължат напред към победата. След рома бирата имаше вкус на вода и за миг ми се повдигна, не можех и да помисля за още пиене. После почувствувах първото затопляне в стомаха и поръчах втора чаша; затоплянето продължи, след четвъртата или петата ме обгърна щастието на забравата — имах осемстотин лири в банката, щях да стана висш чиновник със сметка за служебни разходи, щях да се оженя за дъщерята на шефа, бях умен, мъжествен и красив, „Чаровният принц“ от Дафтън, всички пречки по пътя ми бяха отстранени по магически начин…