Джон Брейн - Път към висшето общество

Тя се изплю в лицето ми.

— Не можеш да ме накажеш повече — казах аз. — Аз сам се наказвам достатъчно. А сега, за бога, остави ме сам. Остави ни двамата сами.

Изразът на лицето й се промени; сълзи набраздиха грима. Тя сложи костеливата си ръка върху моята — беше суха и гореща.

— Телефонирах тази сутрин и ми казаха — рече тя. — Знаех какво се е случило. О, Джо, как можа да го направиш? Тя толкова те обичаше, Джо, как можа да го направиш?

Освободих се от ръката й и бързо се отдалечих. Тя не се опита да ме последва, а застана и ме гледаше тъжно също като млада съпруга, която наблюдава отплуващия параход с войници. Почти тичах из плетеницата от странични улици, които тръгват от центъра, и се запътих към работническия квартал около шосето за Бирмингам. Ако продължите по това шосе все напред, сто и петдесет мили, накрая ще стигнете до Бирмингам; това беше другата причина, поради която исках да се напия здравата. Всички пътувания на сърцето завършват в непознат град, там всички кръчми и магазини са затворени, в джоба ви няма нито стотинка, обратният влак за в къщи е отменен без предупреждение, отменен от милиони години… „Остави ни сами“, бях казал на Елспет; но кои бяхме ние? Аз и един труп, един труп, който скоро ще попадне в ръцете на погребалния предприемач — малко руж, малко восък, грижливо подшиване, бели копринени превръзки на местата, които не могат да се оправят, и няма да ни е срам да се покажем пред хората. Аз бях по-красивият труп; още дълго време не беше нужно да ме погребват.

Трамваите и складовете задвижиха бургията в моята скрита, гноясала рана. Всеки път, когато някой трамвай минаваше с шум и поклащане покрай мен, минаваше на няколко сантиметра от безразличните пешеходци, аз виждах как Алис пищи окървавена под колелата; и исках да бъда там с нея, да се пререже и отхвърли моята вина, да спра трафика, да позеленеят от ужас всички волски лица на нещастници, току-що получили заплатата си. Не обръщах внимание на останалото движение, без да зная защо; не зная защо си представях такъв глупав начин на умиране. Не зная и защо не смеех да погледна складовете. Видях един склад с нов надпис — „Ампелби и Дикинсън, Топс и Нойлс, учреден 1855 година“, — той все още ме кара да сънувам кошмари. Имаше шестдесет и три мръсни прозореца и четири от релефните букви на прозорците до главната административна постройка липсваха. „Ампелби и Дикинс“ са трите най-страшни думи, които съм виждал. Сега си мисля, че се ужасих, защото складовете не се интересуваха какво бе станало с Алис; но защо съм изпитвал омраза към невинните дружелюбни трамваи? Вървях още половин миля и се отдалечавах все повече и повече от главната улица, но шумът от трамваите още дращеше слуха ми. За това време от годината вечерта беше необикновено хубава, с една неочаквана пенлива топлина, която струеше по запуснатите малки улички; повечето врати на къщите бяха отворени и във входовете стояха хора, просто си стояха така, не говореха, гледаха черните камъни, комините и западналите малки магазинчета. Беше петък, скоро щяха да излязат и да се напият. В този миг те се преструваха, че е понеделник или дори четвъртък, че нямат никакви пари 41 41 Понеделник… четвъртък, нямат никакви пари — в Англия надниците се изплащат всяка седмица в петък вечер. — Б.пр. , че ще бъдат принудени да седят във всекидневната сред съхнещите пелени и да гледат бледите лица на жените си, техните крака с разширени вени, да изпитват силна омраза към „онова копеле“ от съседната улица, което, представи си, спечелило цяла стотарка от петшилингов акумулатор; после щяха да престанат с преструвката и да се радват на парите, поне три лири за харчене…

Спрях и се облегнах на един уличен фенер, защото не можех да продължавам. Трябваше да изляза извън града, сред природата. Човек може да се разхожда сред природата, без да му се повдига, и не го боли, че дърветата, тревата и водата не се интересуват, защото не може да се очаква нищо друго от тях, те никога не са били свързани с любовта. Градът обаче би трябвало да бъде пълен с любов, а никога не е!…

Един полицай мина край мен и ме изгледа изпитателно. След пет минути отново мина край мен; не ми оставаше друго, освен да вляза в най-близката кръчма. Влязох най-напред в бара, където повечето посетители бяха ирландски моряци; дори когато не говореха, имаха вид на оживени побойници. Не бях на мястото си в това заведение, както и те не биха били на мястото си в „Кларендън“. Те го знаеха. Почувствувах с дълбоко задоволство неприязънта им. Точно от това имах нужда, едно остро задоволство като евтина махорка; изпих халбата бира, като гледах с презрително съжаление лицата наоколо — лицата на моите бъдещи шофьори, работници и склададжии, ако имаха щастие да станат такива.