Джон Брейн - Път към висшето общество

Изпих още една халба. Вкусът се промени няколко пъти: горчив, ароматен, кисел, разводнен, сладък, солен. Главата ми беше пълна с мазна мъгла, която си пробиваше път през гърлото ми, нейният натиск нарастваше и накрая започна да се процежда през очите ми, а столовете, огледалата, лицата и бутилките зад бара се сляха в старинен танц по леко издигащия се под. Барът имаше меден перваз, аз се държах здраво за него, дишах известно време дълбоко и най-сетне подът застана неподвижен, с ръмжене, като бито животно.

След три чашки ром се преместих в съседната зала.

На бара нямаше свободни места за сядане и краката ме боляха, но не това беше причината да отида там. Истинската причина седеше близо до вратата, сама; веднага щом я видях, открих, че тя е единственото необходимо нещо, за да довърша вечерта, единствената упойка, която не бях опитал.

Беше около двадесетгодишна, с къдрава руса коса и дребен кокал; не беше грозна, но лицето й бе несъразмерно, сякаш не е имало достатъчно плът, за да се довърши женствеността й. Когато ме видя, че я гледам, тя ми се усмихна. Усмивката й не ми хареса; бледата плът сякаш щеше да се разцепи. Но човек не трябва много да придиря при такива случайни познанства; в мирно време те не са чак толкова лесни за намиране, колкото си въобразяват добрите порядъчни хора. Нещо в нея веднага разбуди едно мое качество, което смятах, че съм загубил преди години — похот, наполовина примесена с любопитство.

Седнах до нея.

— Да не ви притеснявам?

— Има достатъчно място — изхили се тя.

Предложих й цигара.

— Благодаря — каза тя. — О, каква хубава табакера!

Тя погали среброто, а дългите й тънки пръсти с прекалено закръглени червени нокти се докоснаха до моите. — Не сте оттука, нали?

— От Дафтън съм. Търговски пътник.

— С какво търгувате?

— С дамско бельо — отговорих аз. Когато се засмя, видях, че на горните зъби има кафява линия.

— Страшен дявол сте — рече тя. — Ще ми дадете ли някоя безплатна мостра?

— Ако сте добро момиче — отговорих. — Ще пиете ли нещо с мене?

— Айпа 42 42 Айпа — вид бира. — Б.пр. , ако обичате.

— Няма защо да пиете бира — подхвърлих аз. — Какво ще кажете за нещо по-силно? Тази седмица съм продал няколко хиляди кюлоти.

— Много сте нахален — отвърна тя; но пи един джин, след това още един и още един, после бренди и скоро ние започнахме да се допираме, притискахме се все по-близо и в същото време разбрах в един миг на проясняване, преди още възбудата и алкохолът да бяха завъртели главата ми, че всъщност все повече се отдалечаваме един от друг и че само се докосваме. Но поне не мислех за Алис. Сега тя не лазеше по „Корби лейн“ с висящи парцали от скалпа по лицето. Изобщо не беше раждана, такава личност не е съществувала никога; не съществуваше и Джо Лемптън, имаше само един търговски пътник от Дафтън, който се забавляваше със случайно срещнато „парче“.

Струва ми се, че беше осем и половина, когато усетих напрегнатата тишина в залата. Вдигнах поглед; един младеж стоеше над нас и се мръщеше. Имаше лице, каквото човек среща в жълтата преса — с изцъклени очи, миши, сгърчени, безформени черти и отпусната уста. Беше облечен в светлосин двуреден костюм и носеше лигава връзка от изкуствена коприна. В този миг той изпитваше чувството, което хиляди филми и списания го бяха уверили, че трябва да представлява справедлив гняв: Неговото помиче му бе изневерило.

— Тръгвай с мене — каза й той. — Тръгвай с мене, Мейвис.

— Я се разкарай! — отвърна тя. — Много хубаво си ни беше, преди да дойдеш.

Тя извади пудриерата и взе да пудри носа си. Той грабна ръката й.

Мамка ти, престани с това! — викна. — Не зависеше от мене, че закъснях, разбираш ли? Работих наднормено.

Огледах го и си мислех дали да му я оставя, или не. Не бях дотолкова пиян, че да си изпрося боя в някаква кръчма на Бирмингамското шосе. Но и той не беше колос: висок бе колкото мене, обаче раменете му бяха целите в подплънки, а видът — мекушав; беше от този тип хора, чиито кости сякаш никога не се втвърдяват.

— Остави я на мира — казах.

— Кой си ти бе, дявол да те вземе?

— Джек Уелс.

— Не съм чувал за теб.

— Не съм и чакал да чуеш. — Изправих се. — Слушаш ли какво ти казвам! — Ръката ми сама потърси по масата и намери една празна бирена бутилка. В залата не се чуваше никакъв звук. На съседната маса седеше почтена двойка на средна възраст. И двамата бяха облечени безвкусно и изглеждаха изплашени. Мъжът беше дребен и мършав, жената носеше очила със светли кокалени рамки и имаше уста като цветна пъпка. Спомням си, че тогава изпитах към тях съжаление и заедно с бирената бутилка у мене се надигна хладнокръвен, пиянски и убийствен гняв.