Джон Брейн - Път към висшето общество

Светлините, шумът, колите, автобусите, трамваите и тълпите в центъра ми дойдоха твърде много. На два пъти едва не ме сгазиха, бях уплашен от хората толкова, колкото и от движението. Струваше ми се, че и те са направени от метал и гума, че също могат за миг да ме разкъсат и да отлетят нататък, без дори да знаят и без да се интересуват, че са ме убили.

Спирката на автобуса за Уорли беше настрани от центъра. Не можех да си спомня пътя дотам, не можех да си спомня и кога тръгва последният автобус. Запалих цигара, тя имаше вкуса на пудрата на Мейвис. Изправих се или по-скоро започнах да се люлея пред един млечен бар близо до гарата. Запитах се дали полицията е прибрала двамата ми нападатели; сигурно ги бях добре наредил. Спомних си ръцете на първия — червени, издрани, с мръсни нокти, спомних си как ме хванаха за шията след удара, спомних си и безжизненото, отпуснато тяло на другия, с измърсената чиста яка и новата копринена връзка, и почувствувах дълбок срам, сякаш бях ударил някое дете.

Поразходих се наоколо, докато намерих пиаца за таксита. Доста време ми отне, докато я намерих; бях ходил няколко пъти в Ледърфорд и в ума си имах готова карта на града, която всеки друг път можех да разгъна за няколко секунди. Тази нощ картата беше обърната наопаки и всички улици бяха променили имената си; тръгнах нагоре по една от тях, намерих се отново на бирмингамското шосе и два пъти минах покрай млечния бар, откъдето бях тръгнал. Когато видях редицата таксита от другата страна на пътя, аз се спрях за миг, за да се огледам дали е безопасно да прекося.

После открих, че падам. В падането имаше нещо весело; представих си, че под мен има дюшек, който ще го омекчи и ще отскоча от него високо, високо в небето… Но там беше само паважът, студеният камък, върху който исках да остана да лежа, да го целувам и да заспя с притиснато към него лице. Чух една кола да спира до мен и се изправих на крака, като се придържах към уличния стълб. Ако беше полицията, не ми оставаше нищо друго, освен да се изправя с лице срещу нея; бях прекалено изморен, за да избягам, а знаех, че ако се опитам сам да прекося, ще загина. Гледах зеления стълб и се приготвих за официалните въпроси.

— Време е да се прибираш в къщи, Джо. — Извърнах се. Беше Боб Стор.

— Нямам къща.

— Имаш. Всички се безпокояхме за тебе. — Той ме хвана подръка. Ева излезе от колата и ме хвана за другата ръка; щом тя излезе, аз се оставих да ме отведат без разправии, но настоявах, че нямам къща. Седнах с нея на задната седалка, треперех от студ и тя хвърли едно одеяло върху коленете ми.

— Господи! — възкликна. — Какво си правил? Търсят те из целия Йоркшир. Томпсънови са полудели от тревога…

— Сюзън — казах аз. — Какво става със Сюзън?

— Ти май си се натряскал до козирката, а? — попита Ева. — Тя отзарана отиде в Лондон за сватбената си рокля. Забравил ли си?

— Остави го — подхвърли Боб. — Достатъчно му се събра за един ден.

— Аз убих Алис — рекох аз и заплаках.

— Не говори глупости — каза Боб.

— Всички знаят, че аз я убих. И Томпсънови знаят.

— Томпсънори знаят, че ти е била любовница — каза Боб. — Те също са имали син, те разбират какви са младежите. Не те упрекват. Никой не те упреква.

Колата се изкачваше на изток по височините на града, отдалечаваше се от пушека, от калта, от черните нокти, които драскаха паважа, от тъжните, загубени лица, които се мъчеха да ме придружават; моторът бръмчеше равномерно, както би бръмчал, ако вместо Ева до мен беше Алис, както би бръмчал, ако на Боб изведнъж му пораснеха рога и копита, както би бръмчал, ако светът загинеше след пет минути.

Продължих да плача, сякаш сълзите можеха да замъглят, образа на Алис, запълзяла на четири крака по „Корби роуд“, сякаш можеха да удавят първите й пронизителни писъци и последните й стонове.

— О, боже мой! — казах аз. — Убих я! Не съм бил там, но аз я убих.

Ева притегли главата ми на гърдите си.

— Бедното момче, не се вълнувай толкова. Сега не можеш да го разбереш, но така е най-добре за теб. Тя щеше да погуби живота ти. Никой не те упреква, мили. Никой не те упреква.

Отдръпнах се рязко от нея.

— О, боже мой! — пак казах аз. — Тъкмо това е най-лошото.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4406

Издание:

Джон Брейн

Път към висшето общество

Английска, второ издание

Редактор на I издание: Георги Стоянов

Редактор на II издание: Екатерина Делена

Превод от английски: Цветан Стоянов, Александър Хрусанов