Джон Брейн - Път към висшето общество

— Имаш хубави, меки ръце — каза Мейвис. — Също като на жена.

— Не са, не са хубави — отвърнах аз с мъка. — Жестоки са. Жестоки ръце.

— Пиян си, скъпи!

— Много съм добре! — Разбрах с ужас, че съм се върнал в тялото си, и не знаех какво да го правя.

— Особено момче си — каза тя.

Започнах да се бъркам за табакерата си. Беше празна. Тя извади кутия „Плейърс“ и запали две цигари.

— Вземи това — предложи ми.

Пушехме мълчаливо известно време. Мъчех се с усилие на волята да изтрезнея, но напразно. Съвсем честно, не можех да си спомня дори къде живея и в най-точния смисъл на думата не знаех дали сънувам, или съм буден.

— Джек, харесваш ли ме?

— От първия момент. Направих още едно усилие. — Ти си много сладка. Многомногомного те харесвам.

Светлините започнаха да се въртят и в ушите ми нещо трещеше.

— Проклетите локомотиви — рекох аз. — Ах, тези проклети локомотиви. Защо не спрат?

Предполагам, че почти ме е изнесла; не знам как е успяла. Накрая спряхме пред една къща с тераса; опитвах се да се държа изправен, но това не ми се удаваше лесно. Най-после се облегнах на оградата.

— Добре ли ти е сега, Джек?

— Отлично — отвърнах. — Отлично.

— Завий наляво и после направо — имаш ли пари за такси?

Аз извадих цяла шепа банкноти.

— Бъди внимателен — каза тя. Над нас светна, чух някакъв мъжки глас да изръмжава името й. — О, божичко, събудиха се! — Целуна ме. — Довиждане, Джек. Всичко беше прекрасно! — Тя изтича в къщата.

Отдалечих се. Извивах тялото си от една страна на друга с движения, които ми се виждаха не само грациозни и хармонични, но и толкова приятно смешни, че трябваше да се изсмея.

Една ръка върху рамото ми прекъсна смеха и включи рефлекса за „Бой без оръжие“. Лостовете ми бяха малко неподвижни, но с радост, болка и унижение си помислих, че след една секунда ще се раздвижат, за да смачкат глупавите тела на двамата мъже срещу мен.

Единият от тях беше бившият любовник на Мейвис. Другия не го познавах, но тъкмо той ме обезпокои повече. Изглеждаше съвсем трезвен, а раменете му бяха по-широки от моите.

— Това е… — каза бившият любовник на Мейвис. — Поркан с бренди, нафукан, копелдакът му с копелдак!… — Започна да псува монотонно; думите му не ме обезпокояваха, а потискаха. — Тя е мое момиче, ясно ли ти е? Ние мразим чужди хора да ни се бъркат, ясно ли ти е? — Ръката на рамото ми се стегна. — Сега ще станеш пишман, че си по нашите места, приятелче…

— Разкарай се — казах аз.

— Ти ще се разкараш. Но най-напред… — Той посегна да ме удари; аз отстъпих недостатъчно бързо, той ме удари по бузата и ме поряза с нещо (после разбрах, че било пръстен). Но тогава помислих, че е бръснач, и затова го ударих по адамовата ябълка. Той издаде някакъв звук, нещо средно между гукане на бебе и предсмъртен стон, хвана се за гушата и отстъпи.

— Ах ти, мръсно копеле! — каза приятелят му и се опита да ме ритне в слабините. Имах щастие повече, отколкото проявих умение — успях да се извърна; но не така, както ме бе научил сержантът по физическо обучение; неговият крак ме ритна по бедрото, загубих равновесие и паднах, а той скочи отгоре ми. Завъргаляхме се по паважа като деца, които се карат; опитвах се да го държа на разстояние, а той имаше само една мисъл в главата си — да ми причини такава болка, каквато аз бях причинил на приятеля му (все още го чувах да се дави). Хвана ме с две ръце за врата и взе да ме души; зад очите ми се разля като лава поток от черно-червено страдание. Ръцете ми бяха загубили сила, не можех да помръдна крака си, усещах вкуса на кръв по порязаната си буза. От него лъхаше на брилянтин и прясно изгладена риза, а от канавката — на портокал, риба и кучета; уличните лампи изведнъж израснаха сто пъти по-големи от обикновено, като бобово растение в научно-популярен филм, те погълнаха постройките във вид на удължени петна от жълта светлина; тогава си спомних едно друго правило на сержанта по физическо обучение и плюх в лицето му. Той се отдръпна инстинктивно, за миг отпусна ръце; тогава си спомних още много неща и в тридесет секунди той лежеше като раздърпана купчина на паважа, а аз тичах, колкото имах сила, надолу по улицата.

Тази вечер щастието не ми изневери; не срещнах никакъв полицай и не чух стъпки да ме гонят. Тичах десетина минути, излязох на главната улица и хванах един трамвай за центъра. Когато се качих в трамвая, по ръцете и лицето ми течеше кръв. Видях отражението си в осветеното стъкло — сакото бе обсипано с големи петна от кал и кръв и нито едно копче на панталона не бе закопчано. За щастие, във вагона имаше още много пияни и аз не бях кой знае какво изключение. Бях притиснат до една жена, която сякаш бе единствената трезва личност в трамвая. С бели коси и дебел, старомоден венчален пръстен тя през цялото време ме гледаше с отвращение. Спомних си текста на един химн от „Армията на спасението“ и несъзнателно започнах да го тананикам: „Старият тежък кръст, старият тежък кръст, аз ще бъда верен на стария тежък кръст…“ Отвращението върху лицето на жената се замени с презрение. Видът й беше чист и майчински, изпод палтото й от синьо кадифе се подаваше бяла, колосана блуза и усетих сълзи да напират в очите ми. Бях й благодарен, че ме е забелязала, че ми е обърнала поне толкова внимание, за да се отврати от мен.