Джон Брейн - Път към висшето общество

— Пусни я! — Повдигнах бутилката, сякаш исках да я ударя по масата. Ръката му се отпусна и тя освободи китката си. Пудриерата падна и от нея се надигна малко облаче пудра. Той се обърна и излезе, без да каже нито дума. В кръчмата пак се вдигна обикновената врява, а скандалът бе забравен така, както бе започнал.

— Джек, той всъщност не ми е приятел — каза тя. — Омръзнал ми е. Мисли си, че съм негова собственост, защото съм излизала няколко пъти с него.

— Покрай него поне се запознахме — рекох аз. — Значи, името ти е Мейвис. Подхожда ти, мила.

Тя ме погали по ръката.

— Много си мил.

— Не е трудно човек да бъде мил с теб.

— Ти си най-красивото момче, което съм срещала. И имаш прекрасни дрехи. — Тя попипа плата на костюма ми. Беше нов сив костюм, ушит от едно топче плат, което Алис ми беше дала преди пет месеца… — Работя във фабрика и познавам хубавите платове.

— Щом го харесваш, Мейвис, само този костюм ще нося — казах аз. Думите ми започнаха да се сливат. — Толкова съм щастлив с теб, ти си кротка, умна и красива… — Използувах стария опит, размесих откъси от стихотворения, имена на песни, части от автобиографията си, като полях всичко това със златистия сироп на комплиментите. Добре знаех, че не беше нужно; още няколко „малки“ джина, хиляда вдишвания никотин и обикновените добри обноски бяха достатъчни, за да получа това, което желаех; но сега трябваше да разкрася желанието си, да направя петте или десетте минути разтърсваща лудост малко по-цивилизовани.

— Нека сега аз почерпя — помоли тя, след като бяхме изпили по още една чашка.

— Добре — отвърнах аз.

— Ти изхарчи вече няколко лири. Не съм от онези момичета, Джек, които гледат да измъкнат каквото могат. Ако ми харесва някое момче, пет пари не давам дали има пари, или не! Печеля добре. Миналата седмица изкарах шест лири.

Почувствувах, че в очите ми напират сълзи.

— Шест лири — повторих аз. — Това са добри пари, Мейвис. Ще спестиш нещичко за зестрата.

— Най-напред трябва да се намери момчето — каза тя. Порови из чантата си. Тя беше голяма; от черна кожа и имаше инициали от фалшиви диаманти. Вътре в нея видях обичайната бъркотия — пудриера, червило, памук, носни кърпички, цигари, кибрит, и снимки. Тя пъхна една десетшилингова банкнота в ръката ми.

— Това е от мене, мили — каза тя. Топлият северен глас и гледката на отворената чанта предизвикаха в мен непоносимо чувство на самота.

Поръчах бутилка айпа и джин. Времето затече твърде бързо; всяка минута поглеждах часовника си и виждах, че са изтекли десет минути; знаех, че съм срещнал Мейвис преди една минута, но тази минута беше като година; докато пиех бирата, силна и пълна с летен дъх, подът отново се задвижи. После сякаш от нищото като тълпа на произшествие придойдоха всички възможни впечатления, които може да изпита човек, и се развиваха да ги пусна; времето танцуваше, времето имаше кал по подкованите си обувки, усетих новия вкус на бирата и стария вкус на брендито, рома, рибата, царевичното брашно, тютюна и потта на Мейвис, в която имаше нещо болнаво, нейната пудра и червилото — тебешира, теменужената есенция, малките бонбончета, — после горещата ръка на брендито отново ме задържа и тъкмо когато изглеждаше, че няма никакво друго място в света, освен дългата зала с нейните модерни, зелени столове и покритите със стъкло маси, ние се намерихме на улицата, прегърнати през кръста, ту влизахме, ту излизахме от тесни улички, алеи, дворове и празни места, минахме по един пешеходен мост, отдолу локомотивите пухтяха безцелно в студа, сякаш се тупаха един друг, за да им стане топло, после се намерихме в малка бърлога от натрупани греди; отделих се от тялото си, което извършваше всички очаквани действия. Тя го прегърна след изгарящия, трептящ миг на сливането, сякаш беше човешко същество и целуваше пияното му лице.

Над дървения склад, близо до черния път, имаше къщи; чувах гласове и музика, долавях кухненска миризма. Наоколо се простираха светлините на града; бирмингамското шосе се издига от центъра на Ледърфорд и ние се намирахме на едно малко плато, някъде по средата; не се виждаше открита местност, нито един декар без човешки същества — двеста хиляди отделни самотности, двеста хиляди различни начини за умиране. И целият този мрак, прогонен от светлините, цялата празнота на отдавна застроените поля и гори, ме заля внезапно, не остави в мен нито болка, нито щастие, нито отчаяние, нито надежда, само празнота, духа от калейдоскопа, който изчезва в бялата стена, и нямаш вече стотинки, за да го съживиш отново.