Джон Брейн - Път към висшето общество

— Чух, че Джек Уелс ти бил любовник на времето. — Тя се вдърви в ръцете ми. — Не можах да го понеса. Не той. Всеки друг, но не той. Вярно ли е?

Струва ми се, че ако беше отрекла, щях да се върна при нея. То беше също като банкнотата от една лира, която бях хвърлил на земята, когато се скарахме през зимата; честта, както и свободата са лукс, достъпен само за хората с независими доходи, но има една граница на безчестието, нещо като водната линия на параходите, която отделя мъжеството от свинщината.

— Ти мразиш Джек — каза тя. — Жалко! Не трябва, защото той не те мрази.

— Той не знае дори за съществованието ми.

— Наистина не знаеше, когато се срещнахме за първи път. Тогава ти още не беше дошъл в Уорли. Но той те харесва.

— Била ли си скоро с него?

Тя се освободи от прегръдката ми и отиде до бюфета.

— Май че и двамата имаме нужда от малко джин. — Гласът й беше спокоен. — Два пъти съм била с него. Веднъж в колата му, щом желаеш да се самоизмъчваш, и веднъж тука. Първия път ме закара в къщи след бала на „Драматиците“. — Тя ми подаде една чаша. — Има само лимонов сок.

— Нищо не искам. — Изпих го на един дъх и се закашлях. — А втория път?

— След като се бяхме скарали. На следната вечер го срещнах в бара на един хотел.

— Защо не ми каза?

— Не ми се стори важно. Никога не съм те питала за миналото ти, пък и за настоящето. Ние се бяхме споразумели по този въпрос, ако си спомняш.

В стаята настъпи мъчителна тишина, сякаш се беше процедила от коридорите навън. Изведнъж не остана нищо повече за казване. Тя стоеше до бюфета с гръб към мен; слънцето беше залязло и не я виждах добре, но ми се стори, че започна да плаче. — Довиждане, Алис — казах аз. — Благодаря ти за всичко.

Тя не отговори и аз излязох тихо като от болнична стая.

На следващия ден си пиех сутрешния чай в общината и се чувствувах много доволен от себе си. Най-напред чаят беше прясно запарен и силен, с три бучки захар и точно толкова мляко, колкото обичах; предполагам, че за това се беше погрижил Рей, който ме гледаше с израз на възхищение и преданост. Мастилниците ми бяха чисти, имаше нова кутийка кламери и снежнобял лист попивателна. Той беше откъснал дори старите страници на календара. Всички счетоводители, дори такива грубияни като мен, имат сходство със старите госпожици; чистото, подредено бюро ми доставя същото задоволство, което изпитвам от чистата риза и бельо.

Атмосферата в общината ми се струваше още по-приятна, защото щях да я напускам. Сега можех да видя апарата на местното управление в истинския му вид, да оценя неговите качества и ползата от него; чувам да се говорят много лоши работи по адрес на общинските бюрократи в днешно време, но ако всяко предприятие се ръководеше така гладко, както се ръководи дори най-неугледният и малък градски район, то американците щяха да идват при нас да се учат на по-висока производителност, а не обратното. Размислях по този въпрос и едновременно изготвях една малка реч за конференцията на общинските служители — и след като делегатите бяха престанали да ми ръкопляскат — само след пълно изтощение — аз извадих добрите новини от вчерашния ден, прибавих към тях раздялата с Алис, прибавих я с необходимото достойнство и с подходящата минимална тъга, разгърнах я бавно и се възхищавах на блестящите цветове и на сложната рисунка.

Току-що бях подредил мебелите в една къща на улица „Сент Клер“ и отивах на градския бал в нова кола марка „Рили“ — Сюзън беше седнала до мене в яркочервена рокля, която щеше да накара всички други мъже да се разболеят от страст и от завист, — когато влезе Теди Соумс.

— Чух, че в сряда си обядвал с Браун — рече той. — Да не би да ни напускаш, за да се преселиш в богатите пасбища на частната инициатива?

— Възможно е.

— Ще кажеш две думи и за мен, нали? Мога да подправям разходните сметки както никой друг.

— Всичко, което зная в техниката на подправянето, дължа на мистър Едуард Соумс, главен счетоводител в общината на Уорли. Ще бъде ли достатъчно?

— Точно така. Е, добре, Лемптън, в такъв случай трябва да си изкараме парите от тебе, преди да ни напуснеш. Я прегледай тези сметки.

Тонът му трябваше да се приеме като шегаджийска строгост, но всъщност излезе злобен. Аз се захилих и дръпнах един кичур коса.

— Дадено, началник. Веднага.

Той ми даде сметководната книга и една цигара.

— Очаквам в замяна да ми поднесеш кутия хавански пури. — Той се намръщи. — Струва ми се, че не се безпокоиш много за Алис Айсджил — каза той. — Или може би не си чул?