Джон Брейн - Път към висшето общество

— Сега това ще попречи ли на сливането?

— Ти имаш странни схващания за нашата работа, млади момко. Нито за миг не съм мислил сериозно да се обединявам с Уелс. Най-напред твърде дълго съм бил шеф на собствената си фабрика, за да ми бъде приятно да стана съдиректор; а освен това не ми харесва техният начин на работа. Печелят пари безогледно, но в днешно време това може да върши всеки, който знае да брои до десет… Аз обаче не съм те поканил да говорим за семейство Уелс. Искам да напуснеш общината, колкото може по-скоро.

— Но знаете, аз още не съм се квалифицирал като счетоводител. Имам само сертификат за служба и…

Той ме прекъсна с махане на ръка.

— Аз преценявам хората по това, което вършат, а не по тапиите! Сега нямам време за повече подробности, но се нуждая, и то много се нуждая, от човек, който да реорганизира административната ми служба. Прекалено много книжна работа се върши; така тръгна от военните години, когато наемахме всеки срещнат и мислехме, че винаги ще можем да му намерим работа. Аз съм инженер. Не ме интересува административната част. Но знам какво можем да си позволим и какво не можем.

— Значи, аз ще бъда нещо като експерт по ефикасността?

— Не точно. Мразя тези типове; те винаги пораждат вражди, където им стъпи кракът. Не, трябва просто да се извършат някои промени, и то от нов човек. Това е всичко.

— Аз имам жена и деца, за които да се грижа — заявих. — Каква ще ми бъде заплатата?

— Като начало хиляда лири годишно. И няма да получиш нищо, ако не се справиш с работата. Можеш да ползуваш една от служебните коли; имаме складове в Лийдс и Уейкфийлд, които ще трябва да посещаваш доста често.

— Прекалено хубаво е, за да бъде истина — казах аз и се опитах да си придам интелигентен, скромен момчешки израз. — Не мога да ви се отблагодаря.

— Има още един въпрос — продължи той. — И ако не го оправиш, всичко друго ще пропадне. Доста дълго го отлагаш вече. — Той сви лицето си в гримаса. — Много си нахален. Като си помисля за това, иде ми да ти извия врата.

Той замълча отново; след минута не можех повече да издържам.

— Ако ми кажете какво не е наред, ще взема мерки да го оправя — рекох аз. — Но не мога да чета мисли.

— Ще се разделиш с Алис Айсджил. Незабавно. Няма да позволя дъщеря ми да страда. И няма да позволя зет ми да се мъкне по бракоразводни дела. Най-малкото заради една стара курва.

— Аз съм скъсал с нея. Не е нужно да употребявате такава дума.

Той ме изгледа с присвити очи. — Употребявам винаги подходящите думи, Джо. Ти не си първият младеж, с когото е спала. Тя е прочута с това — внезапно си спомних забележката на Ева за младия Удли, дори с точната й интонация — малко са красивите момчета, които не са минали през нея. Тя има някаква приятелка, дърта брантия, която й услужва с апартамента си… Джек Уелс… При едно нападение над Кьолн противовъздушен шрапнел закачи един сержант. Казвам закачи, защото по този начин звучи по-нормално; всъщност беше парче метал, около пет квадратни сантиметра, което изгреба очите и по-голямата част от носа му. А той само изръмжа и каза: „О, не! О, не!“

Същото казах и аз, когато Браун изрече името на Джек Уелс. В желанието си да заздрави своя пробив, той започна да ми дава подробности.

Последва ръкостискане, спомена се за споразумение, прояви се търпимост — „И аз съм бил млад и глупав“ — имаше и похвали — „Точно такъв младеж ни трябва! На Върха винаги има място“ — имаше и строгост — „Виж се с нея още утре и приключи историята, няма да позволя да се отлага повече“ — имаше коняк, бренди и пура и бях закаран в Уорли с „Бентлито“. Аз доста убедително казах „да“ на всичко, ако се съдеше по доволното изражение на Браун; но вътре в себе си, също като сержанта, преди да го упои морфинът, можех само да повтарям непрекъснато нещо подобно на тия две срички — с цялото им ужасно неверие.

Беше месец септември, осем часа вечерта, времето — неустановено, небето — нашарено с виолетово, медночервено и кървавочервено. Мястото на действието бе апартаментът на Елспет, а пунктът, от който й казах, че всичко е свършено — кафявото петно на килима във всекидневната, близо до вратата за коридора. Добре познавах това петно; бях разлял малко шери бренди вечерта преди Коледа. След като обясних на Алис, че не я обичам, можех вече да нарисувам цветна картина на петното и на всички околни предмети, съвсем точна, до последната, заврънкулка на глупавото позлатено столче до него.