Джон Брейн - Път към висшето общество

Казах името си на портиера.

— Мистър Лемптън? Да, сър, мистър Браун има среща с вас. Наложило му се е да закъснее малко, но ви моли да го почакате в бара. — Той ме огледа със съмнение; не бях имал време да се преоблека, носех светлосивия си костюм и кафяви обувки. Доскоро това бе най-хубавият ми официален тоалет. Обувките бяха още добри, но изглеждаха тежки за костюма, а костюмът бе твърде тесен и с възкъсо сако. Третостепенните шивачи винаги правят дрехите твърде тесни. Видях презрение в очите на портиера (или поне така ми се стори) и затова прибрах в джоба си шилинга, който мислех да му дам за бакшиш. (Добре бях направил; по-късно открих, че никога не се дава бакшиш на прислугата в клуба.)

Барът беше препълнен с бизнесмени, които се измъчваха, за да подпомогнат засилването на търговския износ. Положили бяха усилия да направят този бар по-модерен; килимът беше на блестящи зигзагообразни ивици от синьо, зелено и жълто, а тезгяхът — покрит с пластмаса и облицован в нещо като черно стъкло. Никъде нямаше белези, че това е място, запазено за по-висшите категории, освен портрета на Чърчил отгоре — портрет, който се намираше в повечето кръчми. А и съвсем не всички говореха правилен английски език. Главната промишленост на Ледърфорд е текстилът и повечето членове на управляващата класа получават образованието си в техническия колеж, където до известна степен са принудени да влизат в досег с по-прости младежи и съответно да придобиват малко от северния акцент. Белегът, по който се познаваше, че клиентите на бара са богати, беше големината им. В Дафтън, а дори и в Уорли, мен ме смятаха за едър мъж; но тук имаше поне двадесет мъже, едри колкото мен, и още двадесет по-широки и по-високи. А един от тях, застанал наблизо, беше поне един и деветдесет висок и имаше рамене, широки като на горила — целият беше само кости и мускули, в костюма му сигурно нямаше подплънки. Можеше да ме сложи на коляното си и да ми строши гръбнака, без да се задъха, и ако се съдеше по израза на лицето му, би го направил, стига да му паднеше случай. Но злобният израз се замени със светска усмивка и аз видях, че това е Джек Уелс.

— Как сте, приятелю?

— Чудесно — отвърнах аз. — Прекарах една приятна отпуска в Дорсет. Трябва да ви кажа, че пращите от здраве.

— Бях в Майорка. След нея Кембридж ми се вижда влажен и хладен. Точно сега ще се връщам там — дойдох набързо до Уорли. Татко нещо не е добре. Много работи.

— Много съжалявам да чуя подобно нещо — рекох аз и злобно се замислих дали старият Уелс страда от подагра, от простатната жлеза или от високо кръвно налягане.

— Сега е вече добре — каза той. Усмихна ми се. — Татко работи по шестнадесет часа дневно. Ще пиете ли нещо, приятелю?

— Едно уиски.

— Вземете си голямо. После трудно ще привлечете вниманието на келнера.

— За вас това няма да бъде мъчно.

— Какво? О, разбрах! Всъщност високият ми ръст е цяло проклятие. Не мога отникъде да се измъкна незабелязано… Впрочем какво ви води насам? Мислех, че сте разпален лейбърист. Прогледнали сте, а? — Той се изсмя с фалшивия си сърдечен смях.

— Имам среща с мистър Браун.

— Бащата на Сюзън ли?

— Ъхъ!…

— Приятен човек. Но не се оставяйте да ви се наложи. Дръжте за най-високата цена, която може да понесе — предполагам, че ще говорите по служба?

— Вероятно — отвърнах аз. Нямаше какво друго да кажа.

— Предпазливо отговаряте — каза той. — Умен мъж. — Той погледна златния часовник, който изглеждаше женствено малък върху огромната му космата китка. — Трябва да тръгвам! — Допи уискито си.

— Ще пиете ли още едно?

— Не, благодаря, приятелю. Пък и вие нямате право да ме черпите; клубно правило. — Той щракна с пръсти към келнера. — Едно двойно уиски за мистър Лемптън, Хенри. — Подаде една банкнота на келнера и прибра остатъка в джоба си, без да си даде труд да го преброи. — Довиждане, Джо.

— Довиждане, Джек. — Три двойни уиски правеха петнадесет шилинга, точно толкова, колкото липсваха на бедния, хленчещ Реймънд и можеха да го обрекат на каторжнически живот до смъртта му. Въпреки това изпитах удоволствие от уискито.

Видях Браун да влиза в залата. Дойде направо при мене.

— Охо, вие сте се разположили като у дома си, млади момко. Май ще пийна и аз едно уиски, докато има още. — Присви пръст и келнерът доплува при него.

— Много съм ви ядосан, младежо — каза той. Имаше дебели, черни вежди; в съчетание със сивата коса и червеното лице те му придаваха застрашителен вид. Когато се сключваха над дълбоките му очи, заприличваше на съдия — добър, стар бонвиван, който осъжда някой беден работник или чиновник на смърт чрез обесване ей така, за аперитив преди хубавия обед с бутилка от най-доброто порто, но наистина от най-доброто, келнер!