Джон Брейн - Път към висшето общество

— Чуваш ли ме, Джо? — Гласът на Сюзън придоби писклива нотка. — Кажи й го сега. Няма да умре. Ако не й пишеш веднага, този път настина ще скъсам с тебе. Не се шегувам.

— Млъкни. Ще направя това, което съм обещал. Ще приключа тази история веднъж завинаги. Но когато излезе от болницата. И то лице в лице. Не с писмо. Писмото е признак на малодушие.

Сюзън се изправи.

— Ти си отвратителен и жалък. Никога не правиш това, за което те помоля, а сега се връщаш при тази… тази стара жена само защото се предполага, че била болна. По-добре никога да не бях те срещала! Развали ми ваканцията във Франция, а сега, когато съм отново щастлива, пак правиш това. Мразя те. Мразя те, мразя те!… — Тя избухна в сълзи. — Отивам си. Не искам да те виждам повече. Никога не си ме обичал…

Хванах я грубо и я ударих силно по лицето. Тя нададе лек вик на изненада, после се нахвърли с нокти върху мене. Удържах я настрана с лекота.

— Няма да си отидеш — рекох аз. — И няма да направя това, което искаш. Обичам те, глупачко! Аз съм този, който казва какво трябва да се прави. И сега, и занапред!

— Пусни ме — дръпна се тя. — Ще викам за помощ! Не можеш да ме държиш насила! — Започна да се бори. Черната й коса беше разчорлена, а кафявите очи заблестяха от гняв, превърнаха се в тигрови топази. Разтърсих я с всичка сила. Бях го правил и по-рано, на игра, когато ме караше да й причиня болка; но този път бе наистина и когато спрях да я разтърсвам, тя се беше задъхала и беше близо до припадък. След това я целунах, захапах устните й, докато почувствувах вкуса на кръв. Ръцете й се сключиха зад врата ми, тя се отпусна и падна на земята. Този път не ми разигра ролята на уплашена девственица; този път аз нямах никакви скрупули, никакъв хоризонт пред себе си, само кипящата лудост на инстинкта.

— Нарани ме — каза тя после, когато бях дошъл на себе си. — Нарани ме, погледни, тука ми тече кръв и тука — и тука! О, Джо, сега те обичам с всичко мое, всяко мое парченце ти принадлежи! Вече няма да имаш нужда от нея, нали?

Тя се изсмя. Смехът й беше нисък, гърлен. Беше пълен с физическо задоволство.

— Ако искаш, кажи й, когато излезе от болницата, мили. Вече няма да ти бъде нужна. Знам го. — Тя ми се усмихна; усмивката й излъчваше почти дивашко щастие.

— Да, вече няма да имам нужда от нея — повторих аз. В устата си усещах вкус на кръв, кръв течеше и от ръката, където ме беше издрала. Сега слънцето пробождаше очите ми, а папратите около полянката сякаш наистина израснаха нагоре и се надвесиха над мен.

Минаха два месеца, преди Алис да излезе от болницата. Един ден преди това Браун ми телефонира в общината. Позвъни ми направо без обикновените секретарски превземки.

— Мистър Лемптън? Бихте ли обядвали с мен в Консервативния клуб. Ледърфорг. Един часа.

— Сигурен ли сте, че мен търсите? — попитах аз.

— Разбира се, че съм сигурен. Много е важно. Гледайте да бъдете точен.

Неговият тон ме разтревожи. Беше сива и дъжделива септемврийска утрин, ту задушна, ту студена; кошничката с непрегледани документи на бюрото ми беше пълна и след като се справех с тях, трябваше да видя нашия младши чиновник Реймънд във връзка с една дребна липса. Сега, когато Реймънд е солиден гражданин и заема моето място в службата, човек трудно може да си представи как изглеждаше тогава — мършаво малко момче с бяло, пъпчиво лице, лъснал костюм от син габардин с оръфани маншети, риза, която никога не беше съвсем чиста и никога — съвсем изцапана. Когато Браун позвъни, той чистеше мастилниците и пееше „Напред, бойци християни“ с треперещ глас. Сигурно се опитваше, както предполагах, да поддържа духа си бодър.

— Да не сте се събрали на молитва? — попита Браун. — Едва чувам гласа ви! — Забелязах, че е изоставил йоркширския акцент.

Прикрих слушалката с ръка.

— Млъкни, Рей, имам работа! За какво искате да ме видите, мистър Браун?

— Не мога да ви кажа по телефона, но дори и да можех, сега нямам време. — Той затвори.

Запалих цигара. Тя нямаше добър вкус. Откак се бях върнал от Дорсет, не бях изпитвал истинско удоволствие от цигарите. Помислих си, че досега имах щастието да избягна обясненията: Хойлейк не бе успял да ме наплаши, за да спра срещите със Сюзън; сега той беше предал задачата на Браун, който по някакъв пряк, неприятен начин щеше да ме ритне в слабините. Човек с няколкостотин лири в банката — при това щастлив, че има и тях — е безсилен против човек с няколкостотин хиляди. Щях да бъда принуден да напусна Уорли. Вече имах известни предчувствия за бъдещето си в общината, когато виждах как Теди видимо се надува от повишението си (дадоха му и четвърта степен). Предишната вечер бях със Сюзън; тя бе разсеяна, мълчалива и плачлива, но не искаше да ми каже какво й е. Сега знаех. Таткото беше ударил с юмрук по масата, тя вече спринтираше към вдигащия се мост и бавно затварящата се решетка. А и Джек Уелс щеше да се прибере за Коледа — какви възможности имаше свинарят пред принца? Сега, щом опря до това, изпитах облекчение — нямаше къде да отстъпя, нямаше нужда да бъда приятен никому, можех да си позволя лукса да кажа какво мисля.