Джон Брейн - Път към висшето общество

Той извади златна табакера и ми предложи цигара.

— Не, благодаря.

— Разумен сте. Лош навик е да се пуши преди ядене. Но това е единственото нещо, в което проявявате здрав разум; във всяко друго отношение сте кръгъл глупак.

Почувствувах, че лицето ми се изчервява.

— Ако само за това сте искали да ме видите, няма смисъл да стоя повече.

— Не бъдете по-глупав, отколкото сте. Имам едно предложение за вас. Всъщност… — той ме надари с една от неочакваните си очарователни усмивки: съдията, който праща на бесилка, се превърна в дядо Коледа, изпълнителят на всички желания — можете най-напред да хапнете! Обедът няма да е нещо особено; откак въведоха дажбите, заведението непрекъснато запада.

— Тука никой няма вид на гладуващ.

— Не съм казал, че гладуват. Само че вече не можете да ядете нещо свястно. За първи път ли идвате в този клуб?

— Не само в него, но за първи път влизам изобщо в консервативен клуб — отговорих аз. — Ако можеше да ме види баща ми, би се обърнал в гроба.

— Същото би сторил и моят — каза той и намигна. — Същото би сторил и моят баща, момко. Но ние не сме задължени да следваме бащите си.

Изгледах го студено. Фалшивото му приятелско отношение беше автоматично; една кадифена ръкавица върху стоманената ръка, чиято сила всеки миг предстоеше да изпитам. Защо не свършваше цялата работа?

Един келнер се приближи към нас и с много поклони ни отведе в столовата. Тя беше в същия стил като преддверието; покривките бяха ослепително бели и колосани като корабни платна, а вилиците и ножовете достатъчно тежки, което значеше, че наистина са сребърни. Не беше зала, която не може да се копира от един средно добър хотел; но никъде нямаше нито драскотина, нито прашинка. Човек имаше чувството, че келнерите, без да им мигне окото, биха му донесли всичко, каквото поиска, и така, както го поиска, дори ако пожелае да му поднесат собствените си уши и очи, натопени в ликьор.

Тъкмо поглъщах първата лъжица със супа от дивеч, когато Браун каза:

— Обмислям как да ви настаня на самостоятелна работа.

Едва не се задавих.

— Сериозно ли говорите?

— Не съм ви довел тука, за да си правя шеги — озъби се той. — Чухте какво казах. Можете да определите цената. — Той се наведе напред и ръцете му стиснаха масата. Ноктите му побеляха от притискането. — Вие сте умен младеж. Не искате да останете цял живот в общината, нали? Сега е времето, когато счетоводителите могат да се подредят добре. Какво ще кажете, ако ви предложа необходимата сума, за да купите съдружие в някоя фирма? Няма да ви измамя в сделката; и дори ще ви препращам работа.

— Тук има някаква клопка — казах аз.

— Има. Ще ви направя богат, много по-богат, отколкото като чиновник в общината! При едно условие. — Млъкна; внезапно доби остарял и болнав вид. — Само едно условие: никога вече да не се виждате със Сюзън, нито да влизате в каквато и да било връзка с нея.

— Предполагам, че ще трябва да напусна и Уорли?

— Да, ще трябва да напуснете и Уорли. — Той изтри челото си с бяла копринена кърпичка. — Няма какво толкова да се замисляте, струва ми се. Ако не приемете, не печелите нищо. Напротив, ще направя всичко възможно да ви причиня неприятности.

Ушите ми забучаха; поисках да се пресегна през масата и да го удрям, докато не ми останат сили, след това да го ритам, да го ритам, да го ритам… Поех дълбоко дъх.

— Не. Решително не. Ако бяхте по-млад, щях да ви пребия, бога ми! — За мой ужас открих, че акцентът ми стана по-разплут. — Пет пари не давам за гадното ви предложение! Ще отида да копая, но няма да се оставя да ме купят… — Гласът ми престана да трепери и си възвърнах самообладанието. — Слушайте. Вие не можете да разберете, но аз обичам Сюзън.

— Не мога да разбера — отвърна той проточено. — Не разбирам от любов.

— Аз не съм влюбен в нея — продължих аз. — Обичам я. Тя е най-свястното момиче, което съм срещал. Пожелах да се оженя за нея първия миг, в който я видях; тогава не знаех коя е и пет пари не давах за това. По дяволите, ще подам молба в съда! Може да дойде при мене, ако я изгоните. Съдиите няма да ни откажат разрешение за брак, а дори и да откажат, ще вдигна страшен скандал…

— Няма да правиш подобно нещо, Джо — заяви той спокойно.

— Защо не?

— Защото ще се ожениш за нея. С мое съгласие. И то доста наскоро.

Зяпнах го с отворена уста.

Той си беше възвърнал цветущия вид и дори се усмихваше. Аз само го зяпах.

— Довърши си супата — каза той. — Мнозина биха били доволни да я имат, а ти я оставяш да изстине.