Джон Брейн - Път към висшето общество

Погледнах Рей, ръцете му бяха изцапани със синьо и червено мастило, а долната му устна трепереше. Беше забелязал, че се занимавам твърде дълго с книгата за дребните плащания в брой и знаеше какво го чака. В моя власт беше да променя целия му живот; произхождаше от бедно семейство и аз знаех какво става с хора, изхвърлени от местната служба. „Ефикасният тъпанар“ беше уволнил веднъж един младши чиновник за същата грешка и той завърши като черноработник. Ако не си твърде щастлив, твърде богат или твърде талантлив, системата на препоръките може да се превърне в безмилостен неприятел през остатъка от живота ти дори ако само веднъж си направил нещо нередно. Рей беше на подсъдимата скамейка в цялото си величие от 160 сантиметра — аз бях съдията и журито. Една дума да кажех на Хойлейк и той изхвръкваше!

— Донеси ми кутията с наличните пари, книгата за марките и книгата за дребните плащания в брой — наредих аз. Той ги извади от касата и се приближи към моето бюро, като влачеше краката си в износени обувки.

— Тази сутрин ги прегледах, Рей — казах аз. — Има някои несъответствия.

Той ме погледна глупаво.

— Грешки — поясних аз. — Грешки, които би трябвало да дадат излишък, но не дават. Петнадесет шилинга за последните две седмици. Взел ли си тези петнадесет шилинга?

Той поклати глава. Очите му започнаха да се насълзяват.

— Добре тогава. Може би съм сгрешил. Ще прегледаме книгите заедно.

Той се наведе над мен, докато пръстът ми минаваше по колоните цифри, а червено-синята му ръка с изгризаните нокти следваше моята. Повдигна ми се от тази гледка и от овехтелите му обувки. Видях се през неговите очи — стар, опитен и всемогъщ. Затворих книгите с трясък.

— Проклет идиот, защо си го направил? Нали винаги ще те хванат?

— Не знам — отвърна той плачливо. Аз обаче знаех защо. Неговите съученици от основното училище сигурно печелеха по пет-шест лири на седмица, а той вземаше само две. Нещастникът се е опитвал да се държи на едно ниво с Джоновците!

— Нямам. Много съжалявам, мистър Лемптън. Никога вече няма да правя така. Заклевам се. Моля ви, не ме обаждайте!

Извадих от джоба си една банкнота от десет шилинга и две монети по два шилинга и половина и ги сложих в кутията с парите.

Лицето му просветля малко.

— Нали няма да ме обадите, мистър Лемптън?

— За какво, по дяволите, мислиш, че връщам тия пари?

Той грабна ръката ми и я раздруса.

— Благодаря ви, сър, много ви благодаря. Ще ви ги върна до последното пени. Заклевам се…

— Не — казах аз. За него петнадесет шилинга бяха сума, така трудно постижима, както хиляда и петстотин. — Не, глупако. Само не повтаряй, това е всичко! Този път ще те оправя; но ако те хвана втори път, макар и само за половин пени, отиваш направо при мистър Хойлейк! А сега върви си измий лицето!

Той излезе и аз се зачудих дали не правя щуротии. В известен смисъл постъпката ми бе подсъдна и ако той отново откраднеше нещо, щеше да ми стане горещо. Но не бих могъл да постъпя другояче — още си спомнях времето, когато се нуждаех от петнадесет шилинга, едва имах пари за цигари и гледах как се перчат дафтънските келеши в нови костюми и с натъпкани портфейли. И може би, помислих си суеверно, ако се покажа милостив към Реймънд, Браун пък щеше да се покаже снизходителен към мен.

Ледърфордският Клуб на консерваторите беше в центъра на града — една сграда в италиански стил. Камъните първоначално са били кремави на цвят — понякога се чудя дали всички архитекти от деветнадесети век не са били побъркани, — но стогодишното въздействие на градския дим им беше предал нездрав, петнист вид. Килимът в преддверието бе тъмносин и много дебел, мебелите — тежки, тъмни и викториански, всичко, което можеше да се лъсне, дори до пръчките по стъпалата, издаваше силен блясък. Миришеше на пури, уиски и котлети и над всичко цареше груба, тежка тишина… Имаше множество портрети на консервативни знаменитости — всички те имаха прозорлив вид, наблюдателни очи и уста като пружинен капан, захапал здраво дебелия сочен бифтек на успеха.

Почувствувах силна възбуда. На това място растяха парите. Много богаташи облагодетелствуваха с присъствието си някои скъпи хотели, крайпътни заведения и ресторанти; но човек никога не можеше да бъде сигурен в тяхната категория, защото за да влезе там, беше необходимо да има пари за обед, яка и връзка. Ледърфордският Клуб на консерваторите с годишната си вноска от десет гинеи, плюс случайните помощи („Запиши сто лири за мене, Том. Ако не ги вземе партията, ще отидат в данъчните.“), беше само за богати хора. Тук се вземаха решения, сключваха се сделки между супата и десерта; тук една уместна дума, усмивка или жест за едно денонощие можеха да прехвърлят някого в по-висока категория. Тук беше центърът на областта, която толкова отдавна се опитвах да завладея; тук се извършваха магиите, тук миризливият свинар се превръщаше в принца, който всеки ден си сменя ризата.