Джон Брейн - Път към висшето общество

— Какво е станало?

— Починала е.

Боже милостиви, помислих аз, самоубила се е и е оставила някакво писмо, с което ме разобличава! Всичко беше свършено. Това ме довършваше по всички възможни линии! Очите на Теди бяха бледосини, сякаш цветът им е бил изсмукан; в този миг те ме оглеждаха изпитателно.

— Беше твоя приятелка, нали?

— Много добра — отвърнах аз. — И как е починала?

— Блъснала е колата си в една стена до ливадите. Пила цяла нощ в „Кларендън“ и „Сент Клер“. В „Сент Клер“ съдържателят отказал да й сервира повече.

— Но я оставил да си отиде с кола в къщи, нали? — казах аз. — И прибрал парите й срещу алкохола, за да може да се убие! — Това не беше справедливо към бедния стар Берт; но трябваше да кажа нещо.

— Сигурно е карала страхотно бързо — добави Теди. — Разправят, че колата била сплескана, ей така — той сви ръцете си — и целият път бил в кръв. Намерили я едва тази сутрин.

— Къде точно?

— Корби лейн. Знаеш го, на север, над Спероу хил. Това място е забравено и от бога. Не мога да си представя какво е правила там по такова време.

— И аз не мога да си представя — добавих аз; но много добре си представях. Представях си всичко, което се е случило с Алис, след като я бях оставил. Останала е в апартамента, докато изпие още два двойни джина. После всичко в стаята — малкият позлатен часовник, дрезденската овчарка, италианското козарче, снимките на умрели имена от миналото, воланите и позлатата, ярките кретонови завеси, чашата, от която бях пил — са се събрали и са я нападнали, незначителни поотделно, но смъртоносни в съвкупността си като онези малки южноамерикански рибки, които за пет минути изгризват плувците до костите. Тя е избягала от апартамента във „Фиата“; но когато, е стигнала Уорли; (тя дори не е разбрала как е стигнала там, в главата й е било празно, докато се е усетила, че чака пред светофара на „Пазарната улица“ и повтаря името ми под носа си), тук вече не е знаела какво да прави. Завила е по улица „Сент Клер“ с намерение да се прибере в къщи. „В къщи“ е означавало нещо съвсем отвлечено — татко, мама, сигурност, прегръдки, горещо мляко, пламтящ огън в камината, всички неприятности и мъки, забравени до сутринта… Но когато е минала покрай „Игъл роуд“ (Джо живее там), тя се е ориентирала. „В къщи“ вече е означавало домът със съпруга, когото не е обичала; електрическият радиатор и студената толерантност на Джордж, да, твърде стара е била вече за топлото мляко, нямало е прегръдки дори и да е поискала нещо подобно от него, на другия ден всичко е щяло да бъде още по-непоносимо. Обърнала е колата към „Калдър кресънт“ или „Уиндхем теръс“ и е отишла в „Кларендън“. Вероятно е предпочела малката стаичка, където е имало по-малка възможност да срещне някой познат — „Драматиците“ винаги ходеха в голямата зала. Ако беше почувствувала нужда от компания, ако е могла да убеди себе си, че пет пари не дава за раздялата, тя би излязла от малката стаичка и би се върнала към главното течение, би се върнала не към щастието, а към някаква забрава на чувствата. Но когато към девет и петнадесет е чула гласовете им в залата, тя е открила, че не желае да вижда никакъв неин, нито мой познат. Измъкнала се е през задната врата. Към двойните джинове, които е изпила в апартамента, са се добавили още три-четири. Тя все още не е искала да се прибере в къщи. Оставало е само „Сент Клер“. Джиновете са запретнали ръкави и са започнали да я обработват. — Ти трябва да го изхвърлиш от системата си, казали са й те. Да го изхвърлиш, да го забравиш, да го зачеркнеш. Често сте били двамата в „Сент Клер“, нали? Добре тогава, върви право там и седни сама, където си седяла с него. Плюй му в очите…

Или може би е отишла там, за да си възвърне благоприличието и чисто щастие, което споделяхме на времето. Тогава, аз бях с една година по-млад и с десет години по-неопитен. Нужни й са били още няколко джина, за да й дадат желаната илюзия, после е започнала да пее, да ругае, да пада по лице или и трите наведнъж, а Берт, който се е обезпокоил за благоприличието в заведението си, успява да я убеди да си отиде. Тя е тръгнала за втори път по улица „Сент Клер“, след това по тесния и стръмен път към Спероу хил; но не е могла да се отърве от присъствието ми и е спряла при старата тухларна. А все още не е могла да се върне в къщи. Ако натиснеше силно педала на газта, може би щеше да изхвръкне от себе си — сега бях до нея в колата, ето, тя се приближава до оня двоен завой, който само състезателна кола може да вземе със скорост, по-голяма от тридесет километра в час.