Мери Кларк - Къщата

Сълзите я задавиха и след като записът свърши, тя седя известно време, заровила лице в ръцете си. А после една окуражаваща мисъл смекчи болката: след две години Хана щеше да отговаря на същия въпрос. Как ли щеше да произнася Помили Хана Никълс?

Чу, че Ейми слиза по стълбите, и я повика. Момичето влезе в библиотеката с угрижено лице.

— Добре ли сте, мисис Никълс?

Помили осъзна, че очите й още са пълни със сълзи, и отвърна:

— Да, но бих искала двете заедно да изгледаме записа.

Докато Помили пренавиваше лентата, за да я пусне отново, Ейми стоеше права до нея. След като свърши, Помили я попита:

— Направи ли ти впечатление как ме викаше Боби?

Ейми се усмихна.

— Имате предвид „мам-ми“? Звучеше така, сякаш искаше да каже: „Хей, мами, ела ми!“

— И на мен ми се стори така. Просто ми се щеше да се уверя, че не си въобразявам.

— Мисис Никълс, дали човек е в състояние някога да преживее напълно загубата на някого, когото обича?

Помили знаеше, че момичето мисли за собствената си майка.

— Не — отвърна тя, — но свикваме да се чувстваме благодарни, че въобще сме имали това същество, макар и недостатъчно дълго. Ето, мама ни казваше на мен и брат ми, че предпочита дванайсетте години, преживени с баща ми, пред седемдесет, прекарани с който и да било друг мъж. — Тя прегърна Ейми през рамо. — Майка ти винаги ще ти липсва, както на мен ще ми липсва Боби, но и двете не трябва да забравяме тези думи. Поне аз ще се опитам да не ги забравя.

Докато Ейми й отправяше признателна усмивка, на Помили й мина през ума, че и двата пъти, когато се събуди от свирката на влака, Хана също я беше чула.

Викът на детето, влакът. Ами ако не си беше въобразила всичко това?

В сряда Греъм и Ан Карпентър започнаха да си стягат багажа. В два часа Греъм видя, че пощенската кола мина покрай тях, и се отправи към портата.

Когато извади пощата, той надникна в кутията и с изненада забеляза на дъното малко пакетче. Беше увито в амбалажна хартия и завързано с найлонова връв. Очевидно не беше от мострите на сапуни, които често намираха там.

Пакетчето беше надписано за Ан, но нямаше печат, нито адрес на подателя. Греъм го занесе в кухнята, където Ан разговаряше с икономката. Когато им каза какво е открил в кутията, забеляза, че лицето на жена му стана угрижено.

— Да го отворя ли? — попита той.

Ан кимна.

Докато прерязваше връвта, тя го гледаше в напрегнато очакване. Чудеше се дали и Ан си мисли същото като него. Определено имаше нещо странно в грижливо надписаното и стегнато опаковано пакетче.

Когато го отвори, очите му се разшириха от изненада. Пъхната в найлоново пликче, отвътре блесна семейната реликва — тъмнозеленият смарагдов пръстен.

Икономката също зяпна в почуда.

— Това ли е…

Ан сграбчи торбичката, извади пръстена и го стисна в дланта си. Гласът й се извиси до остър писък, сякаш бе на ръба на истерията.

— Греъм, откъде се взе това? Кой го донесе? Нали ти казах, че смарагдите винаги се връщат при собствениците си!

Нат Куган пътуваше с колата си към Орлиънс, когато в три и петнайсет му се обадиха от кабинета на областния прокурор. Един от помощниците на Робърт Шор го информира, че предишната нощ смарагдовият пръстен е бил върнат в дома на семейство Карпентър. Точно в десет часа възрастният им съсед Престън Креншоу забелязал непозната кола да спира пред пощенската кутия на Ан и Греъм Карпентър.

— Не можем да бъдем сигурни, че човекът, който е бил в колата, е оставил пръстена, но това все пак е някаква следа. Мистър Креншоу направи доста подробно описание на колата. Тъмнозелен или черен плимут с регистрационен номер от Масачузетс, в който е имало цифрите седем и три или осем. В момента извършваме проверка.

Плимут, разсъждаваше Нат. Тъмнозелен или черен. Къде беше забелязал наскоро такава кола? Изведнъж си спомни къде. Беше на алеята в двора на Фред Хендин, а после видя Фред и Тина в нея след приключване на следствието.

— Фред Хендин, приятелят на Тина Аролди, кара тъмнозелен плимут. Проверете номера.

Нат изчака. Помощникът на областния прокурор се обади отново с тържествуващ глас:

— Регистрационният номер на колата на Фред Хендин съдържа цифрите седем и три. Шефът иска да дойдете с нас, когато отиваме да го повикаме на разпит.

— Тогава да се срещнем в пет часа в дома му. Аз съм тръгнал да проуча нещо, което може да се окаже още едно уличаващо доказателство.

Уолтър Ор, фотографът, който се занимаваше със снимки от въздуха, беше получил съобщението на Нат и в четири часа позвъни в кабинета му.