Мери Кларк - Къщата

Помили изпрати Ейми до вратата.

— Днес ще ходим с татко на вечеря у Елейн — заяви Ейми. — Предстои ни двете да си изясним отношенията.

— Имаш предвид да се опитате да ги поогладите? — попита Помили.

— Снощи тя спомена, че не приема сегашното ми враждебно отношение. — Ейми сви рамене. — Ще й обясня, че след няколко седмици заминавам за колежа и ако престоят ми по време на ваканциите е проблем за нея, няма да си идвам тук. Баба ми все още живее в Пенсилвания и ще се радва да й гостувам. Поне няма да гледам как Елейн превръща татко в мижитурка.

— Понякога, преди да се оправят, нещата още повече се объркват — отбеляза Помили и отвори вратата. В стаята нахлу силен вятър. — Радвам се, че Адам няма да лети днес — добави тя.

След като Ейми си тръгна, Помили нахрани Хана, изкъпа я и в шест часа гледа новините от Бостън с бебето на скута си. В шест и петнайсет в долната част на екрана се изписа бюлетин за времето, в който се съобщаваше, че бурята ще се разрази около седем часа. Отправяше се специално предупреждение към жителите на Кейп Код и на островите покрай него.

— Най-добре да приготвим фенерчето и свещите — каза Помили на Хана.

Небето беше забулено от облаци. Вълните, тъмносиви и бурни, се разбиваха в брега. Първите дъждовни капки зачукаха по стъклата на прозорците. Помили обходи стаите и запали лампите.

Хана захленчи и Помили я сложи в креватчето. Скоростта на вятъра се усилваше и вече се чуваше слабото му свистене около къщата: „Пооомниии.“

Адам се обади по телефона в седем без петнайсет.

— Миличка, вечерята, на която трябваше да присъствам, се отмени в последната минута. Отидох с такси до летището, за да хвана директния самолет. Вече бяхме на пистата, когато съобщиха, че летището в Барнстабъл е затворено. Ще взема самолета до Бостън, а оттам ще наема кола. Ако имам късмет, ще се прибера вкъщи между девет и половина и десет.

Адам щеше да се прибере тази вечер!

— Чудесно! — отвърна Помили. — Ще устоим заедно на бурята.

— И сега, и завинаги.

— Не си имал възможност да хапнеш, нали? — попита тя.

— Не.

— Ще приготвя вечерята. Сигурно ще се наложи да ядем на свещи, но не просто за да бъде по-ефектно.

— Скъпа… — Адам започна нерешително и спря.

— Не се притеснявай да ме попиташ дали съм добре. Да, добре съм.

— Гледа ли касетата с Боби?

— Два пъти. Втория път Ейми беше при мен. Адам, спомняш ли си как Боби беше започнал да казва „мам-ми“?

— Да. Защо?

— Не съм сигурна…

— Скъпа, вече викат пътниците. Трябва да тръгвам. Скоро ще се видим.

Адам затвори телефона и се затича към входа за заминаващи пътници. Беше гледал касетата, която откри в библиотеката в апартамента. „Мам-ми“. Звучеше така, сякаш Боби вика Помили при себе си. О, боже, защо не успях да се прибера в Кейп Код, преди да затворят летището, помисли си Адам.

Нат и следователят Бил Уолш, внесоха куфара и чантите на Тина в една от заседателните зали. Тина седна срещу тях на масата и демонстративно си погледна часовника.

— Ако до половин час не изляза оттук, ще изпусна самолета — заяви тя. — Къде е Фред?

— В коридора — отвърна Нат.

— Какво е направил той?

— Може би нищо. Само е изиграл ролята на доставчик. Тина, хайде да поговорим за смарагдовия пръстен на Вивиан Карпентър, който се загуби.

Тя присви очи.

— Какво е станало с него?

— Значи сте чували за пръстена?

— Всеки, който чете вестници, е чувал за него, пък и на следствието се казаха сума неща по този повод.

— В такъв случай ви е известно, че не е пръстен, който би могъл да се сбърка с друг. Нека да ви прочета описанието му, депозирано в застрахователната компания: „Колумбийски смарагд, пет и половина карата, тъмнозелен, без видими примеси, вграден в платинена подложка с по един голям диамант от двете страни, един карат и половина всеки, на стойност четвърт милион долара.“

Остави документа и поклати глава.

— Разбирате защо семейство Карпентър искат да бъде намерен, нали?

— Не ми е ясно за какво говорите.

— Много хора смятат, че е бил изтръгнат от пръста на Вивиан след смъртта й, Тина. Ако това е вярно, възможно е всеки, у когото е той в момента, да си навлече огромни неприятности. Защо не поразсъждавате малко върху тази страна на въпроса? Мистър Уолш ще постои с вас, а аз отивам да си поприказвам с Фред.

Двамата със следователя се спогледаха. Сега Уолш щеше да подходи бащински към нея и, най-важното, нямаше да я остави сама, за да си прерови вещите. Нат забеляза как Тина бързо и нервно стрелна с очи багажа си, когато той спомена за пръстена. Смята, че е в куфара й, помисли си той.