Мери Кларк - Къщата

Сигурно е ужасно трудно да се кара в такова време, помисли си Помили. Адам, внимавай. Каза ли му го, когато й позвъни? Изведнъж осъзна, че забрави да прояви загриженост към мъжа си, понеже ненавиждаше моментите, когато той се безпокоеше за нея.

Опита се да се залови за нещо, но беше твърде неспокойна, за да гледа телевизия. Адам едва ли щеше да се прибере по рано от девет и трийсет. Оставаше още час и половина. Реши да се помъчи да подреди книгите в библиотеката.

Личеше си, че Кари Бел е избърсала праха, след като Помили ги прегледа преди две седмици. Но страниците на много от най-старите книги бяха смачкани и скъсани. Предишните собственици на къщата очевидно са купували книги от антикварни книжарници. Написаната с молив цена на някои от тях беше само десет цента.

Прегледа част от книгите, докато ги подреждаше. Безразборното четене й помагаше да не забелязва времето. Най-накрая стана девет часът и трябваше да започне да приготвя вечерята. Книгата, която държеше в ръце, издание от 1911 година, беше скучна хроника на плавателните съдове, илюстрирана с рисунки. Спомни си, че я бе разлиствала няколко дни след като се настаниха тук. Тъкмо когато се канеше да я затвори, Помили зърна познатия портрет на Андрю и Мехитабел на кораба. Надписът под илюстрацията гласеше: „Портрет на капитан и съпругата му от началото на XVII век, нарисуван от неизвестен художник.“

Помили почувства как й олекна. Наистина съм видяла рисунката и съм я възпроизвела подсъзнателно, помисли си тя. Сложи книгата разтворена на бюрото си под портретите, които беше закачила на стената. Светлината примигна отново, като за момент силно намаля. В полумрака на стаята изведнъж с тревога почувства, че изкривеното от мъка лице на Андрю Фриман й напомни за Адам.

Така ще изглежда Адам съвсем скоро, изведнъж си каза Помили.

Странно, продължи да разсъждава тя, докато вървеше към кухнята. Там за всеки случай запали всички свещи, защото се притесняваше токът да не спре за дълго.

Адам зави от шосе №6 на шосе №137. Оставаха му още седем мили. Най-много двайсет минути, ако, разбира се, успея да накарам шофьора пред себе си, който пълзи като охлюв, да се размърда, гневеше се наум той. Не смееше обаче да го изпревари. Насрещното движение не беше натоварено, но шосето беше толкова мокро, че не беше изключено да се удари челно в някоя кола.

Само още шест мили, каза си Адам няколко минути по-късно. Но тревогата му нарастваше непрекъснато, докато преминаваше през участъците от пътя, потънали в пълен мрак.

Помили включи радиото, завъртя копчето и намери станцията, по която пускаха музика от четирийсетте години. Вдигна учудено вежди, когато чу оркестъра на Бени Гудман, засвирил мелодията „Помни“.

Много подходяща песен, помисли си тя. Взе назъбен нож и започна да реже доматите за салатата. „Но ти не помниш“, пееше изпълнителят.

Свистенето на вятъра отново се усили. Пооомниш.

Помили потрепери, докато посягаше да вземе целината, Адам скоро ще дойде, каза си тя.

Изведнъж се чу шум. Какво беше това? Дали не се отвори някаква врата? Или прозорец? Нещо не беше наред.

Помили загаси радиото. Бебето! Плачеше ли? Дали не се давеше? Хукна към плота, сграбчи интеркома и се заслуша. Последва тежко дишане. Бебето се задушаваше!

Хукна през фоайето към стълбището. Краката й едва докосваха стъпалата, докато бягаше нагоре към втория етаж. Прекоси бързо коридора и се озова пред вратата на детската стая. От креватчето не се чуваше никакъв звук.

— Хана, Хана! — извика Помили.

Хана лежеше по очи с разперени ръце и не помръдваше. Обезумяла, Помили се наведе, повдигна бебето и го обърна към себе си. Очите й се разшириха от ужас.

В ръката си държеше старинната кукла. Изрисуваното лице сякаш се взираше в нея.

Помили понечи да изпищи, но от гърлото й не излезе звук. Зад гърба й някакъв глас прошепна:

— Съжалявам, Помили. Всичко свърши.

Тя се обърна рязко. Скот Коуви стоеше зад люлката и държеше в ръка пистолет.

Люлката. Хана беше в нея. Хана, която се беше размърдала и започваше да хленчи. Изведнъж Помили изпита облекчение, а после я обзе ужас. Главата й се замая и тя загуби чувството си за реалност. Скот Коуви. Защо?

— Какво правите тук? — успя да попита тя, като едва изговаряше думите с пресъхналите си устни. — Нищо не разбирам. Как влязохте?

Изражението на лицето на Коуви беше любезно както обикновено. Беше облечен с анцуг и маратонки. Но те бяха сухи. Помили се почуди защо не се е намокрил.