Мери Кларк - Къщата

Помили потрепери. Сигурно й е говорел, че ще я разходи по брега. Сигурно това се опитваше да си спомни Фийби, за да ме предупреди, помисли си тя.

Карай го да продължава да говори. Карай го да продължава да говори .

— Пръстенът. Къде е смарагдът?

Коуви се усмихна.

— У Тина. Тя е страхотна жена. А хрумването ми да й дам пръстена беше гениално. Ако се опитат да ме осъдят за убийство, тя ми става съучастничка. Ще трябва да си държи устата затворена. Оказа се, че двамата с Елейн сме чудесен екип. Разсъждаваме еднакво. Тя два-три пъти влиза в къщата през нощта. Изигра ти няколко номера, които те, извадиха от равновесие — презаписа гласа на сина ти от онази касета и през нощта ти го пусна заедно с тътена на приближаващия влак. Дума да няма, постигна целта си. Из Чатам се носят слухове, че си на ръба на тежка нервна криза.

Помили трескаво се питаше защо се бави Адам. Дали щеше да го чуе, когато влезе в къщата? Не и оттук. Забеляза, че Коуви погледна към стълбата.

— Хайде, Помили. Сега вече ти е известно всичко.

Той размаха пистолета. Мъчейки се да следва лъча на фенерчето, Помили си проправяше път по неравната настилка на пода. Препъна се, когато стигна до зеещата дупка. Видя горната част на стълбата. Коуви я задържа да не падне.

— По теб не бива да има никакви следи — заяви той. — Достатъчно трудно ми беше да обясня охлузването на пръста на Вивиан.

Стълбата беше от грубо дърво и в дланта й се заби тресчица. Търсеше внимателно с крак стъпалата и се спускаше бавно надолу. Дали нямаше да успее да избяга, ако скочи? Не, понеже ако си изкълчеше глезена, щеше да бъде съвсем безпомощна. Изчакай, каза си тя, изчакай.

Стигна до първия етаж. Тук помещението беше по-широко, отколкото горе, но навсякъде бяха нахвърляни боклуци. Коуви беше точно зад нея. Слезе от последното стъпало.

— Погледни това. — Той насочи фенерчето към нещо, което приличаше на купчина дрипи, и го ритна с крак. — Отдолу има кости. Елейн ги откри в деня, когато ми показваше мястото. Някой лежи погребан тук от дълго време. Обсъдихме въпроса, че би било добра идея да постъпим така и с теб — да те оставим в скривалището. Но Елейн не иска просто да изчезнеш, защото Адам сигурно ще прекара останалата част от живота си, очаквайки, че някой ден може би ще се появиш отново.

За миг в съзнанието на Помили проблесна надежда. Коуви нямаше да я убие тук. А навън може би щеше да има шанс да се отърве. Когато той тръгна пред нея, тя обърна назад глава и погледна към костите. Фийби твърдеше, че Тобаяс Найт е в къщата. Дали имаше предвид това?

— Оттук. — Коуви посочи с фенерчето към отвора на пода. Помили усети влагата, която идваше отдолу.

— Спусни се бавно. Няма стълба. — Коуви я изчака, докато тя слезе. После предпазливо се смъкна до нея и затвори тежкия капак. — Застани ей там.

Помили бързо се ориентира — намираха се в тясното скривалище в мазето. Коуви движеше лъча на фенерчето напред-назад. На пода, където скочи през дупката, беше разстлан голям жълт дъждобран, а до него имаше чифт ботуши. Тя осъзна, че по тази причина дрехите му не бяха мокри. Беше влязъл оттук.

С бързо движение Коуви вдигна дъждобрана, зави в него ботушите и пъхна вързопа под мишницата си.

Помили усети промяната, която настъпи у него. Бързаше да приключи със задачата. Бутна я към широката врата на мазето и я отвори.

— Всички ще си помислят, че си излязла оттук — заяви той. — Така ще изглежда, че си още по-смахната.

Щяха да сметнат, че е оставила бебето само и е изчезнала в бурята. Къде беше колата на Коуви? Навярно щеше да я откара някъде. В колата може би щеше да се появи възможност да скочи навън или да го принуди да се блъсне в нещо. Помили се насочи към алеята, но той я хвана за ръката.

— В тази посока, Помили.

Тръгнаха към плажа. Изведнъж осъзна, че Коуви има намерение да я удави.

— Почакай, Помили — извика той. — Дай ми пуловера си. Ако тялото ти не бъде изхвърлено на брега, така поне ще се досетят какво е станало.

Дъждът валеше като из ведро, а вятърът развяваше дрехите й. Косата й беше мокра, падаше върху лицето й и покриваше очите й. Опита се да я отметне назад. Скот спря и пусна дясната й ръка.

— Вдигни ръце нагоре, Помили.

Тя вцепенено се подчини. С бързо движение Коуви изтегли пуловера през главата й и освободи първо лявата, а после дясната й ръка. Пусна дрехата на земята, отново я сграбчи за ръка и започна да я тегли надолу по пътеката, която, водеше към скалата, а след това към океана. На следващия ден нямаше да има никакви следи от стъпките му, понеже пороят щеше да ги заличи.