Мери Кларк - Къщата

Ще открият пуловера ми, помисли си Помили, и ще решат, че съм се самоубила. Дали тялото й ще бъде изхвърлено на брега? При Вивиан бе станало така. Навярно разчитаха и при нея да се получи същото. Адам, Адам, имам нужда от теб.

Вълните яростно се разбиваха в брега. Подводното течение щеше да я дръпне навътре в океана и нямаше да успее да се спаси. Спъваше се, докато Коуви я караше да бърза надолу по стръмната пътека. Колкото и да се мъчеше, не можа да се откопчи от ръката му, която я стискаше като менгеме.

Бурята се разрази с пълна сила, когато стигнаха до мястото, където предишния ден лежаха върху одеялото с Адам и Хана. Сега нямаше плаж, а само вълни, които се удряха в брега, рушаха го и се опитваха да го превземат.

— Наистина съжалявам, Помили — каза Скот. — Но давенето не е чак толкова страшно. На Виви й бяха нужни само една-две минути. Просто се отпусни. Всичко ще свърши съвсем скоро.

Бутна я под водата, клекна и задържа главата й под бушуващата вълна.

Когато нахлу в къщата, Адам видя блещукащата светлина на свещите в кухнята. Не намери никой, грабна едно фенерче и хукна нагоре по стълбите.

— Помили! — изкрещя той и се втурна към детската. — Помили!

Освети стаята с фенерчето. Лъчът се отрази в порцелановото лице на старинната кукла.

— О, господи! — извика Адам.

Тогава чу хленчене зад гърба си. Обърна се и започна да движи фенерчето, докато лъчът му попадна върху леко поклащащата се люлка. Хана беше в нея! Слава богу! С Хана всичко беше наред!

Но Помили…

Адам се обърна и изтича в спалнята. Беше празна. Хукна надолу по стълбите и обиколи една по една стаите.

Помили беше изчезнала!

Не й беше присъщо да оставя Хана сама. Никога не би го направила. Но въпреки това я нямаше в къщата!

Какво се беше случило? Дали отново не беше чула гласа на Боби? Не биваше да й позволява да гледа онази касета. Не биваше да я оставя сама.

Навън! Сигурно е излязла навън! Обезумял, Адам се втурна към входната врата и я отвори. Дъждът го намокри в момента, в който пристъпи прага и закрещя: „Помили! Помили, къде си?“

Хукна през моравата и се насочи към пътеката, водеща към плажа. Подхлъзна се върху гъстата мокра трева и падна. Фенерчето изхвърча от ръката му и полетя надолу.

Плажът! Изключено е да е слязла там, трескаво разсъждаваше Адам. Въпреки всичко беше длъжен да погледне. Тя трябваше да е някъде.

— Помили! — отново извика той. — Помили, къде си?

Стигна до пътеката, клекна и се спусна по нея. Под краката му вълните ревяха, а мракът беше непрогледен. Внезапно слаба светкавица проблесна на небето и освети разгневения океан.

Изведнъж я видя. Тялото й се показа върху гребена на огромна вълна.

Помили трябваше да си наложи да не изпада в паника. Задържа въздуха, докато белият й дроб едва не се пръсна, отпускайки тялото си, макар че то се опитваше неистово да се съпротивлява. Усети как водата се надигна около тях. Силните ръце на Коуви я държаха и я натискаха надолу. После внезапно я пусна. Помили бързо обърна глава и пое въздух. Защо я освободи? Дали си мислеше, че е мъртва? Все още ли стоеше до нея?

Изведнъж Помили разбра какво се е случило. Адам! Чу, че Адам я вика. Викаше името й!

Започна да плува в мига, в който една вълна се разби над нея. Зашеметена, усети как потъва. Силното подводното течение я дърпаше надолу.

О, господи, не ме оставяй да умра. Давеше се и се мъчеше да си поеме въздух, за да се задържи над водата. Огромните вълни я обгръщаха отвсякъде, теглеха я, засмукваха я надолу, изхвърляха я напред. Правеше усилия да не диша, докато водата я заливаше, да се изтласка към повърхността. Единствената й надежда беше да попадне в някоя вълна, която се издига нагоре, за да я изхвърли на брега.

Погълна вода и размаха ръцете и краката си. Не бива да изпадаш в паника, помисли си Помили. Хвърли се във вълната.

Усети как водата се повдигна зад нея и изтласка тялото й към повърхността.

Сега, продължаваше да си мисли тя. Сега! Плувай! Бори се! Не се оставяй да те завлече отново навътре.

Изведнъж ярка светкавица освети всичко наоколо — океана, скалата, Адам! Адам се спускаше към нея по стръмната пътека.

Когато гръмотевицата изтрещя над главата й, Помили се хвърли във вълната и се понесе към брега, към Адам.

Той беше само на няколко метра от Помили, когато силното течение пак я тласна назад.

После Адам се озова до нея — стискаше я в прегръдките си и я теглеше към брега.