Мери Кларк - Къщата

След като полицаите най-сетне си заминаха и двамата останаха сами, Адам и Помили дълго се прегръщаха и се редуваха да държат Хана на ръце. После, прекалено уморени, за да се сетят за ядене, внесоха люлката в спалнята, понеже не можеха да оставят Хана сама в детската, преди да се почисти и да се затвори завинаги тайното помещение.

Помили се огледа. Адам и Хана все още спяха. Отмести очи от единия към другия, наслаждавайки се на чудото, че е с тях, че е силна и невредима.

Ще съм в състояние да продължа да живея, помисли си тя. На Мехитабел и Андрю им е била отнета тази възможност.

Предишната нощ полицаите обиколиха тайното помещение и заявиха, че ще дойдат да направят снимки, които ще са им необходими като доказателство при бъдещите дела. Разгледаха и скелета. Сребърните катарами, които намериха между костите на ходилата, носеха инициалите „Т. Н.“ Тобаяс Найт.

Черепът беше хлътнал от едната страна, сякаш някой му беше нанесъл силен удар. Според мен капитан Фриман е изненадал Тобаяс Найт тук, разсъждаваше Помили. Навярно е разбрал или се е досетил относно истинската причина за нощните му посещения в къщата и го е убил, понеже подхранил лъжите, довели до гибелта на Мехитабел. После е оставил тялото заедно с откраднатия товар в тайното помещение. Сигурно е прозрял истината за невинността на съпругата си. Известно е, че е отплавал в бурята, обезумял от мъка.

Двете с Фийби не сме се лъгали. Мехитабел е била невинна. Тя е умряла, като е твърдяла, че е праведна, и е копнеела за бебето си. Когато пиша книгата, ще сложа името и на Фийби, защото тя толкова искаше да разкаже историята.

Усети, че Адам протегна ръка към нея и я прегърна. После я притегни към себе си.

— Снощи споменах ли ти, че си страхотна плувкиня? — попита я той. После шеговитостта изчезна от гласа му. — Миличка, само като си помисля колко тъп съм бил и че ти едва не умря заради мен, ми идва да се гръмна.

Тя допря пръст до устните си.

— Да не съм те чула да говориш такива неща. След като ми каза, че на записа с Боби няма никаква свирка на влак, започнах да се съмнявам. Но ти не знаеше какво точно чувам, ето защо не можех да те обвинявам, че ме смяташ за луда.

Хана се размърда. Помили се пресегна, взе я на ръце и я сложи на леглото при тях.

— Страхотна нощ, нали, сладурче? — попита я Помили.

Нат Куган позвъни по телефона, когато привършваха закуската.

— Не ми се искаше да ви притеснявам, но едва удържаме журналистите. Не смятате ли, че е по-добре да давате интервюта, след като нашите хора приключат с разследването?

След миг обаче телефонът отново иззвъня. Търсеха ги от някакъв телевизионен канал. Последваха още обаждания и накрая те изключиха телефона. Включиха го само за да може Помили да се обади на Джан Пейли, на семейство Спрейг и на Ейми.

След последния разговор Помили остави слушалката и се усмихна.

— Ейми звучи така, сякаш е друг човек. Баща й непрекъснато повтарял, че му се иска да притежава поне половината от здравия й разум. Казах й, че и аз мисля като него. През цялото време беше убедена, че Елейн е лъжкиня.

— Много опасна лъжкиня.

— Момичето иска да гледа Хана утре вечер, и то безплатно. Баща й щял да плати колата.

— Не можем да й откажем. Как е Фийби?

— Хенри й е обяснил, че сме в безопасност. Заявил й, че се гордее с нея, защото се е опитала да ни предупреди. — Помили замълча за момент, а после продължи: — Много ми е мъчно за тях.

— Знам — рече Адам и я прегърна.

— Джан ще дойде да ни види. Пожела да донесе нещо за обяд и предложи да вземе и пощата. Нямаше как да не се съглася.

Когато полицаите пристигнаха, за да направят снимки на тайното помещение, Адам и Помили изнесоха столове на скалата и сложиха Хана в количката. Океанът беше спокоен, пленителен. Малките вълни миеха брега, който беше учудващо чист, като се имаше предвид силната буря, разразила се предишната нощ. Помили беше сигурна, че ако някога сънува тази нощ, сънят винаги ще завършва с мига, в който Адам стисна ръцете й.

Помили вдигна очи към къщата и към „вдовишката площадка“. Металната лента върху комина блестеше, слънчевите лъчи се отразяваха в нея и проникваха през движещите се сенки, които облаците хвърляха върху покрива. Помили се чудеше дали е било оптическа измама, когато Ейми е сметнала, че я е видяла там.

— За какво си мислиш? — попита я Адам.

— Когато пиша историята за Мехитабел, ще спомена, че духът й за дълго е останал в къщата. Жената е чакала да се докаже, че е невинна, и детето й да се завърне.