Мери Кларк: Къщата

Когато Скот я бутна да влезе през отвора в стената на детската стая, Помили осъзна, че дупката е широка не повече от половин метър.

— Хайде, Помили — каза той.

Вратата се затвори зад гърба й и виковете на Хана станаха приглушени. Потрепващата светлина на свещта хвърляше чудати сенки в тясното пространство. Скот я загаси и взе фенерчето, което беше оставил на купчина боклуци. Лъчът му прободе мрака в малкото помещение, пълно с изгнили дрехи и изпочупени мебели.

Миризмата на мухъл беше много силна. Това беше същата миризма, която беше усетила няколко пъти в стаята на Хана и във вградения шкаф на долния етаж.

— Не сте тук за първи път — извика Помили. — И преди сте влизали в стаята на бебето.

— Идвал съм тук колкото е възможно по-рядко, Помили — отвърна Коуви. — В ъгъла има стълба. Ще вървя след теб. Докато слизаш по нея, не се опитвай да предприемаш на своя глава каквото и да било.

— Няма — заяви бързо тя, мъчейки се да си избистри ума, да преодолее чувството за нереалност. Той не знае, че Адам се прибира, помисли си Помили. Може би ще успея да го накарам да говори, да го разсея, да го спъна. По-силна съм, отколкото предполага. Навярно ще съумея да го изненадам, да му отнема пистолета и да избягам от него.

А дали щеше да се справи с пистолета? Да. Не искам да умра, продължи да разсъждава тя. Искам да живея и да бъда с Адам и с Хана. Искам да изживея остатъка от дните си. Почувства как у нея се надига гняв.

Огледа се, като се мъчеше да запомни всичко, което беше в състояние да види на неясната светлина. Скривалище. Точно в това се съмняваше. Винаги е смятала, че в къщата има такава стая. Всъщност беше повече от стая. Цялата централна част на къщата между комините беше тайно помещение. Чудеше се дали купчините изгнили парцали не са част от товара на „Танкфул“.

Протакай, за да печелиш време, каза си тя. Макар и да знаеше, че Хана сигурно все още плаче, вече не я чуваше. Стените бяха толкова дебели, че ако умре тук, никой никога няма да я намери.

Ако умре тук.

Питаше се какви са намеренията на Коуви.

— Няма да изляза оттук жива, нали?

— Нима? — Той се усмихна. — Какво те кара да мислиш така?

Помили усети, че я обзема омраза. Скот Коуви си играеше с нея.

— Помили, честна дума, съжалявам за това. Правя го по задължение. — Гласът му беше съвсем искрен.

— Защо? Няма ли поне да ми кажете по каква причина?

— Може и да не ми повярваш, но аз не исках да убия Вивиан: Беше луда по мен, винаги ми носеше подаръци, когато идваше във Флорида, но след като се оженихме, не получавах нито пени. Нямахме обща банкова сметка, никакви ценни книжа не бяха на мое име, нито пък разполагах с пари в брой. Всичко, което ми беше нужно, го купуваше тя. Трябваше да я моля дори за най-елементарни дреболии. — Той поклати глава, сякаш не вярваше на думите си. — А после ме накара да подпиша документ, че няма да получа от нея нищо, ако бракът ни не трае поне десет години. Твърдеше, че по такъв начин ще й докажа любовта си. Чула във фризьорския салон как жените си шепнат, че съм се оженил по сметка.

— Значи все пак сте я убили?

— Да, против волята си. Имам предвид, че Вивиан не беше лош човек, но се опитваше да ме прави на глупак.

… Но какво общо има това с мен? Аз ти помогнах. Изпитвах състрадание към вас. Настоявах Адам да поеме защитата ви.

— За сегашното ми посещение в къщата би следвало да се сърдиш на Адам.

— На Адам? Той знае ли, че сте тук? — Макар и да зададе въпроса, тя осъзнаваше, че подобно предположение е абсурдно.

— Трябва да побързаме, Помили. Ще ти го обясня съвсем просто. Елейн винаги е била влюбена в Адам. През всичките тези години няколко пъти й се е искало да вярва, че и той я харесва, но не се е получило нищо. Миналата година решила, че бракът ви се разпада. Била сигурна, че той ще отиде при нея. Но Адам се върнал при вас и тя престанала да се надява, защото сметнала, че е безсмислено. Но Адам й позвънил и я помолил да уреди наемането на онази къща в Истхам. Когато разбрала колко сте нестабилна емоционално, тя съставила този план.

— Нима искате да ми кажете, че го правите заради Елейн? Защо, Скот? Не мога да схвана нищо.

— Не, правя го заради себе си. Елейн разпозна лодката на снимката на тази къща, направена от въздуха. Видя, че съм бил сам на палубата на петнайсети юли в три и петнайсет следобед, и разби на пух и прах версията за случилото се с Вивиан. Беше готова да ме издаде. Ето защо сключихме сделка. Аз обещах да й помогна да те подлуди. Адам й беше споменал за халюцинациите и за депресията ти и Елейн реши, че тази стара къща с легендите и тайните си помещения, за които беше научила от работниците, е идеалното място да те накара съвсем да превъртиш. Тя подготви всичко, а аз само й помагах. Докара ме тук, разведе ме из сградата и ми обясни какво се иска от мен. Точно тогава онази побъркана жена влезе в къщата и ни проследи. Отърва кожата, понеже съпругът й пристигна тъкмо когато я бях повел на разходка в океана.