Мери Кларк - Къщата

Фред Хендин вдигна поглед, когато Нат влезе в стаята.

— Тина тук ли е?

— Да — отвърна Нат.

Нарочно оставиха Фред Хендин сам почти цял час.

— Кафе? — попита Нат.

— Да.

— И аз ще пия. Денят се оказа доста напрегнат.

На устните на Фред Хендин се появи лека усмивка и той отвърна:

— Би могло да се каже и така.

Нат изчака, докато донесоха кафето, а после се наведе напред и заговори делово на Хендин:

— Фред, вие не сте човек, който би се притеснил, че може да остави отпечатъци от пръсти. Предполагам, че ще ги открием върху пакетчето, което някой, подчертавам, някой с тъмнозелен плимут, чийто регистрационен номер от Масачузетс е съдържал цифрите седем и три, е оставил снощи в пощенската кутия на семейство Карпентър.

Изражението върху лицето на Фред не се промени.

— Така както аз виждам нещата, пръстенът е бил у някоя жена, която вие познавате. Спомнили сте си, че сте го видели на пръста й, на тоалетната й масичка или в кутията й за бижута. След като приключи следствието и сте прочели вестниците, вие сте се притеснили. Навярно не сте искали тази жена да бъде замесена в престъпление, ето защо сте й помогнали да се освободи от пръстена. Моля ви да ме избавите от затруднението, Фред. Не съм ли прав?

Хендин не каза нищо и Нат продължи:

— Фред, ако пръстенът е бил у Тина, следователно тя е дала лъжливи показания по време на следствието. Това означава, че ще отиде в затвора, ако не си признае. Всъщност не е кой знае колко страшно, освен ако не е участвала в заговор за убийството на Вивиан Карпентър. Ако имате желание да й помогнете, би следвало да отговорите на въпросите ми. А после Тина ще последва примера ви.

Фред Хендин седеше със сключени ръце, вперил поглед в пръстите си. Нат се досещаше какво си мисли. Фред е честен човек, разсъждаваше той. И горд. Спечелил е почтено всеки долар, който притежава. Познава достатъчно добре законите и осъзнава очевидния факт: след като е заявила под клетва, че не е чувала нищо за смарагдовия пръстен, Тина би могла да си навлече голяма беда. По тази причина Нат му загатна, че ще си спести главоболията, ако си признае.

Нат беше наясно как ще постъпи Тина. Щеше да отрича, докато я притиснат. Дано успееха да го направят тази вечер. Беше сигурен, че в крайна сметка ще открият Коуви, но не му се щеше да чака прекалено дълго.

— Не искам Тина да пострада — заяви Фред, като най-после наруши мълчанието. — Не бива никоя жена да си навлича неприятности само защото си пада по Коуви.

Вивиан Карпентър със сигурност си навлече неприятности, помисли си Нат.

Фред Хендин заяви:

— Снощи взех смарагдовия пръстен от кутията за бижута на Тина.

Следователят Бил Уолш запази състрадателното си изражение, когато Тина му се сопна:

— Сякаш живеем в нацистка Германия.

— Понякога се налага да молим невинни хора да ни помагат да разследваме престъпления — утешително отвърна Уолш. — Тина, вие непрекъснато поглеждате към багажа си. Нуждаете ли се от нещо?

— Не, чуйте ме, ако Фред не може да ме закара до Логан, ще взема такси, което ще ми струва цяло състояние.

— Според мен в това отвратително време полетът ви ще се забави. — Уолш вдигна слушалката. — С кои линии ще пътувате и кога излита самолетът ви?

Тина го слушаше, докато Уолш потвърди резервацията й. Когато затвори телефона, той се усмихваше доволно.

— Закъснението ще бъде най-малко час, Тина. Имаме достатъчно време.

След няколко минути при тях влезе Нат.

— Тина, ще ви прочета какви са правата ви като заподозряна.

Очевидно изненадана и объркана, Тина слушаше, невярваща на ушите си. После прочете и подписа документа, който Нат й даде, и се отказа от правото си на адвокат.

— Не се нуждая от адвокат. Не съм направила нищо. Ще ви обясня всичко.

— Тина, знаете ли каква е присъдата в този щат за съучастие в убийство?

— Какво ме интересува?

— Интересува ви, защото сте приели ценен пръстен, свален от пръста на жертвата.

— Това е лъжа.

— Пръстенът е бил у вас. Фред го е намерил и го е върнал на семейство Карпентър.

— Какво!

Тя се хвърли към купчината багаж в ъгъла на залата и сграбчи спортната си чанта. С рязко движение отвори ципа и извади някаква книга.

Една от онези имитации на кутии за бижута, помисли си Нат, понеже се оказа, че е куха, когато Тина я отвори. Цветът се отдръпна от лицето й.

— Жалък подлец — измърмори тя.

— Кой, Тина?

— Фред знае къде държа бижутата си — сопна му се тя. — Сигурно е взел… — Тя замълча.