Мери Кларк - Къщата

— Не. Адам, повярвай ми. Ще я гледам следобед, докато Ейми е с Хана. Сигурна съм, че мога да се справя.

След като остави слушалката, Помили вдигна очи към монитора на компютъра. Прочете последното изречение, което беше написала, преди телефонът да иззвъни. „Изглежда, Мехитабел е помолила съпруга си да й повярва.“

В седем часа се свърза с предприемача Ник Бийн, който беше извършил ремонта на къщата. Беше любезен мъж, който надълго и нашироко й отговори на всички въпроси.

— Това е едно майсторско творение, цена няма — рече той. — В първоначалната конструкция нямаше нито един пирон. Всички съединения бяха направени с помощта на длабове и жлебове.

Помили го попита дали знае нещо за тайните помещения в домовете на ранните заселници.

— Попадал съм на такива помещения в някои от старите къщи — отвърна той. — Хората си ги представят в романтична светлина. Първоначално са ги наричали „индиански стаи“, защото обитателите на къщите са се криели в тях, когато са ги нападали индианци. — Помили усети вълнението му, когато продължи да обяснява: — Съществува обаче една любопитна подробност. Индианците на Кейп Код не са били враждебно настроени към заселниците. В тези помещения хората криели ограбеното от плавателните съдове или скъпоценностите си, преди да заминат на пътешествие. Един вид сейфове, така да се каже.

— Смятате ли, че е възможно в къщата „Помни“ да има такова помещение? — попита Помили.

— Да. Струва ми се, че последният майстор, който работи по нея, спомена нещо подобно. Имало доста голямо разстояние между стаите и централната част на къщата, където са изградени комините. Но дори и да съществува такова помещение, едва ли ще го открием. Може би така умело е замаскирано, че няма как да се забележи. Едно от местата, където би могло да се търси, е вграденият шкаф в гостната. В някои случаи задната му стена е подвижна и води към тайника.

Подвижна стена. След като приключи разговора с мистър Бийн, Помили веднага отиде да провери вградения шкаф в голямата гостна. Намираше се вляво от камината. Отвори го и тутакси я лъхна мирис на мухъл. Трябва да оставя вратата отворена, за да се проветри, помисли си Помили. Но задната стена на вградения шкаф с нищо не издаваше, че е вход към тайно помещение.

Може би когато купим къщата, ще успеем да я проучим по-подробно, продължи да си мисли Помили. Не е възможно просто да започна да събарям стени. Върна се обратно на бюрото си, но си даде сметка, че все повече се разсейва. Искаше да види касетата с Боби.

Изчака да дойде време за обяд, когато Ейми прибра Хана, за да я нахрани и да я приспи. После взе касетата и я отнесе в библиотеката. Когато я пъхна във видеото и натисна бутона, в гърлото й вече беше заседнала бучка.

През почивните дни бяха отишли на гости при един от партньорите на Адам в Ист Хамптън. Лу Милър имаше видеокамера и я взе със себе си, след като се наобядваха. Адам и Боби бяха в басейна. Тя седеше на масата под чадъра и си говореше с Шери, съпругата на Лу.

Лу снимаше как Адам учи Боби да плува. Боби толкова много приличаше на Адам, помисли си Помили. Двамата се забавляваха чудесно. След известно време Адам вдигна Боби, извади го от басейна и го сложи на терасата. Спомни си, че Лу изключи камерата и каза: „За днес край на изпълненията във водата. Хайде да направим няколко снимки на Боби с Помили. Адам, извади го от басейна и го сложи на терасата. Помили, извикай Боби.“

После Помили чу собствения си глас: „Боби, ела тук. Искам да дойдеш при мен.“

Искам те, Боби.

Помили избърса навлажнените си очи, гледайки двугодишното си момченце, което тичаше към нея с протегнати ръчички и викаше: „Мами, мами!“

Дъхът й спря. Това беше същият весел глас, който чу миналата седмица, когато си помисли, че Боби я вика. Прозвуча й толкова ясно, толкова звънливо. А сега я порази начинът, по който беше започнал да казва: „Мами!“ Тогава двамата с Адам се шегуваха. Адам заяви: „Звучи ми повече като «мам-ми», сякаш набляга на «ми»“.

Точно така й извика детето през нощта, когато претърси цялата къща, за да го намери. Дали просто се беше събудила от съвсем живия сън? Доктор Кауфман й обясни, че щастливите спомени постепенно започват да изместват мъчителните. Но що се отнася до свирката на влака, тя определено беше халюцинация.

Лентата се въртеше. Боби се хвърли в прегръдките й, а тя го обърна с лице към камерата и го попита: „Как се казваш?“

Помили се разхлипа, когато той отвърна гордо: „Лобълт Адам Нико.“