Мери Кларк - Къщата

Седна отново на бюрото си, но вече не й беше интересно да преглежда папките. Трябваше да свикне с мисълта за онова, което Ейми спомена. Елейн беше сгодена за друг мъж, но обичаше Адам. Усетих го на онази вечеря, разсъждаваше Помили. Не е забравила, че касетата е у нея. Задържала я е нарочно, защото е знаела, че ние не притежаваме копие. За какво друго би й потрябвала, освен за да може да гледа Адам?

Дали пък не е открила нещо друго, за което да я използва?

В десет часа се качи на горния етаж, облече си нощницата, наметна халата и се обади на Адам в апартамента им в Ню Йорк.

— Тъкмо се канех да ти позвъня, за да ти пожелая лека нощ — заяви Адам. — Как са моите момичета?

— Добре сме. — Помили се поколеба, но беше сигурна, че трябва да зададе въпроса, който не й излизаше от главата. — Ейми остана да вечеря с мен и изказа интересно мнение. Смята, че Елейн е влюбена в теб, и аз съм съгласна с момичето.

— Това е абсурдно.

— Така ли? Адам, моля те, разбери, че след смъртта на Боби в продължение на една година не бях добра съпруга. Миналото лято те помолих да се разделим. Ако не бях забременяла с Хана, сега вероятно щяхме да сме разведени. Междувременно с Елейн станахте доста близки, нали?

— Зависи какво разбираш под близки. От деца сме приятели.

— Адам, престани с тази изтъркана история. Нима и преди не си разчитал на Елейн? Твърдеше, че е била истинска опора за теб след смъртта на баща ти. И винаги когато не си имал друга сериозна приятелка, си я търсил. Права ли съм?

— Помили, не мисли, че миналата година между мен и Елейн е съществувало нещо.

— А сега?

— За бога, Помили, не!

— Не можех да не попитам. Лека нощ.

Адам чу изщракването в ухото си. Когато влезе в апартамента, той разбра какво го тормозеше. През зимата веднъж Помили беше излязла и той гледа касетата със записа на Боби. Откри я в чекмеджето на бюрото си — там, където я беше оставил. Значи наистина я беше върнал вкъщи миналото лято. Защо Елейн бе направила копие, без да му каже?

В сряда сутринта Нат занесе втората си чаша кафе във всекидневната и започна да оглежда двете снимки на къщата „Помни“. С особено внимание свали раздраната снимка от рамката и я подпря на лавицата над камината до копието, което му даде Елейн.

Без рамката картината, извадена от боклука на Скот Коуви, изглеждаше още по-обезобразена. Драскотините сякаш бяха издълбани с остър нож, а може би дори и с парче от счупеното стъкло. Там, където е била лодката, зееше дупка.

На копието върху мястото с лодката имаше едва забележимо петно, сякаш Елейн се беше опитала да ретушира негатива, но не го беше направила добре.

— Довиждане, татко.

Кевин и Дани, двамата синове на Нат, единият на шестнайсет, а другият — на осемнайсет години, стояха на вратата и му се усмихваха.

— Ако се опитваш да решиш коя от двете да купиш, аз съм за тази вдясно — заяви Кевин.

— Определено другата не се е харесала на някого — отбеляза Дани.

— Съгласен съм — отвърна Нат. — Въпросът е защо не му е харесала. Ще се видим довечера, момчета.

След няколко минути в стаята влезе Деби.

— Все още ли не си разгадал мистерията? — попита тя.

— Не виждам никаква логика. Елейн Аткинс едва ли е вярвала, че Скот Коуви се кани да купи къщата. Защо Скот просто не е оставил картината в къщата, преди да замине, а се е потрудил да я смачка и да изличи лодката? И защо Елейн е махнала лодката от негатива? Сигурно има някаква причина.

Деби взе разкъсаната фотография и я обърна.

— Вероятно трябва да се обадиш на човека, който е снимал къщата. Виж, името му е на гърба. Уолтър Ор. Дадени са и адресът, и телефонният му номер.

— Аз знам името му — отвърна Нат. — Елейн ми го каза.

Деби отново обърна снимката и изглади нагънатите й ръбове.

— Долу са отбелязани датата и часът, когато е била направена. — Тя провери другата снимка и добави: — Тези неща липсват на копието, което си получил от Елейн.

Нат погледна датата.

— Петнайсети юли, петнайсет и трийсет часа! — възкликна той.

— С нещо важно ли е свързана датата?

— Разбира се — отвърна Нат. — На този ден се удави Вивиан Карпентър. Коуви се е обадил на бреговата охрана в шестнайсет и трийсет.

Нат взе разстоянието до телефона на две крачки. На лицето му се изписа разочарование, докато слушаше съобщението, записано на телефонния секретар. Остави името и телефонния си номер на полицейския участък и завърши с думите: „Мистър Ор, налага се да говоря с вас незабавно.“