Мери Кларк - Къщата

Трябваше да я изхвърли от съзнанието си. През целия ден беше разсеян, понеже непрекъснато мислеше за нея и за предстоящата раздяла. Дори шефът на няколко пъти му подвикна:

— Хей, Фред, престани да мечтаеш. Имаме работа, която сме длъжни да довършим.

Погледна отново към къщата на отсрещната страна на улицата. Сега тя сякаш не го привличаше чак толкова. Сигурно щеше да я купи, но нямаше да бъде същото. Винаги си беше представял, че ще живее в нея с Тина.

Но мъжът има достойнство и гордост. Беше наложително да приключи историята с това момиче. Днешните вестници бяха пълни с подробности от следствието. В тях бяха поместени всички факти — състоянието на дясната ръка на Вивиан, загубеният смарагдов пръстен, посещенията на Тина при Коуви във Флорида. Фред трепна, когато видя и своето име — споменаваше се, че той е приятелят й, с когото се е разделила и отново се е събрала, а сега й е годеник. Това, което прочете, го накара да се почувства като глупак.

Да, трябваше да сложи край на връзката си с нея. Утре, докато я караше на летището, щеше да й го каже. Но едно нещо го тревожеше. Не беше сигурен дали Тина ще върне бижутата на майка му.

В шест часа, когато стигна в апартамента на Тина и разбра, че както обикновено тя още не е готова, Фред пусна телевизора и отвори кутията с бижутата.

Перлите, часовникът и брошката на майка му бяха там, а също и годежният пръстен, който току-що й бе подарил. Този пръстен си изигра ролята и Тина навярно едва бе издържала да се прибере и да го свали, помисли си той. Прибра бижутата в джоба си.

Изведнъж отвори широко очи. Зърна пръстен, заровен под евтините верижки и гривни. Беше с голям зелен камък, вграден в платинена подложка, с по един диамант от двете страни.

Взе пръстена и го разгледа внимателно. Дори и най-големият глупак би разпознал смарагда. Фред осъзна, че държи семейния пръстен, свален насила от пръста на Вивиан Карпентър.

Когато се прибра у дома след посещението на другата къща, построена от Тобаяс Найт, Помили завари Ейми седнала отвън на стълбите.

— Сигурно си сметнала, че съм забравила за теб — започна да се извинява Помили.

— Не, знаех, че не сте — отвърна Ейми и откопча колана на столчето, в което седеше Хана.

— Ейми, вчера чух, че говорехте с мъжа ми за касетата с Боби. За какво става дума?

Ейми неохотно й разказа как е попаднала на нея.

— А къде е тя сега?

— Вкъщи. Снощи я взех от дома на Елейн заедно с още няколко касети. Ще я дам на мистър Никълс в четвъртък, когато се върне от Ню Йорк.

— Би ли ми я донесла утре сутринта?

— Разбира се.

В деня след следствието Греъм и Ан Карпентър решиха да заминат на морско пътешествие.

— Имаме нужда да се махнем за малко оттук — заяви Греъм.

Потисната от неотдавнашните събития, Ан се съгласи равнодушно. Двете им дъщери бяха пристигнали заради следствието и Емили, по-голямата, й каза направо: „Мамо, престани да се самообвиняваш. Горката Виви по свой си начин много ви обичаше двамата с татко и едва ли би искала да ви види в такова състояние. Заминете на пътешествие. Откъснете се за известно време от всичко това. Опитайте да се разсеете и се грижете един за друг.“

Във вторник вечерта, след като Емили, Барбара и съпрузите им си тръгнаха, Ан и Греъм седнаха на предната веранда и започнаха да кроят планове за пътуването. Гласът на Ан звучеше по-бодро и тя се смееше, докато си припомняха предишните екскурзии.

Греъм имаше нужда да изкаже на глас чувствата, които изпитваше в момента.

— Не беше приятно на нито един от двама ни да прочетем в пресата, че сме отвратителни родители. Сигурен съм, че журналистите с най-голямо удоволствие ще ни разнищят. Но ние сторихме необходимото и ми се струва, че Вивиан е усетила стремежа ни да бъдем справедливи с нея.

— Моля се също така да е разбрала, че не сме били в състояние да направим нищо повече.

— О, ето го и Прес Креншоу с Брут.

Наблюдаваха как възрастният им съсед бавно премина покрай тях с немската си овчарка, която водеше на каишка.

— Можеш да си свериш часовника. Точно десет часът е.

Миг по-късно чуха шум от кола.

— Прес би следвало да внимава. Улицата е доста тъмна — отбеляза Ан.

Двамата станаха и се прибраха в къщата.

Помили покани Ейми да вечерят заедно. Усещаше, че момичето е нещастно.

— Ще приготвя салата и спагети със сос от миди — обясни тя. — Бих се радвала, ако ми правиш компания.

— С удоволствие.

Тя наистина е мило дете, помисли си Помили. Вече е почти на осемнайсет години, тиха и изключително привлекателна. Освен това има много по-голямо чувство за отговорност от повечето възрастни хора. Но определено не се радва на предстоящата женитба на баща си с Елейн.