Мери Кларк - Къщата

— Не.

— Но утре ще си приготвим хубава вечеря. Дори смятам да сготвя сама.

Фред изпитваше болезнено желание да приглади блестящата черна коса, която се беше разпиляла на ръкава му. Загубил съм си ума по теб, Тина, помисли си той. И скоро няма да ми мине.

— Не се притеснявай за готвенето, но можеш да пийнеш нещо, докато ме чакаш. Ще дойда към шест.

— Какво те накара да зададеш въпроса на Лейн за къщата в Истхам? — попита Адам, докато се прибираха от гостуването си у Скот Коуви.

— Фактът, че ме излъга за причината, поради която ни пренасочи към къщата „Помни“. В другото жилище канализацията била в ред.

— Според думите на Елейн собственичката мисис Чеймбърс никога не би признала за проблемите, които има с тръбите.

— Тогава защо Елейн я е дала под наем на други хора?

Адам се засмя.

— Струва ми се, че разбирам. Лейн вероятно е осъзнавала, че ние ще решим да купим къщата „Помни“. Обзалагам се, че заради това ни настани в нея. Тя винаги знае какво прави.

— Дори и когато лъже? Адам, ти си страшно добър адвокат, но се чудя как е възможно понякога да бъдеш толкова сляп.

— На стари години започваш да ставаш дребнава, мила.

— Не, ставам откровена.

Навлязоха в Морис Айланд и поеха по Куитнисет Лейн. Късното следобедно слънце вече не беше така топло. Листата на акациите шумоляха и вече започваха да капят.

— Тук сигурно е красиво и през другите сезони — отбеляза Помили.

— Е, след две седмици ще трябва да решим дали да не проверим това сами.

Ейми току-що беше нахранила Хана. Бебето весело протегна ръчички, когато Помили се наведе над него.

— Цялата лепне — предупреди я Ейми, когато Помили повдигна Хана от столчето.

— Няма значение. Липсваше ми — каза Помили на Хана.

— И на мен — намеси се Адам, — но твоята блуза се пере, а моят костюм — не. Здрасти, сладурче! — Той изпрати на Хана въздушна целувка, но не се приближи до нея.

— Ще я отнеса горе — заяви Помили. — Благодаря ти, Ейми. Удобно ли ти е да дойдеш утре следобед към два? След като оставя на летището човека, който се грижи за прехраната ни, бих искала да поработя няколко часа.

Ейми кимна и когато Помили се заизкачва по стълбите, прошепна:

— Говорихте ли с Елейн за касетата, мистър Никълс?

— Да, тя твърди, че ми я е върнала. Сигурна ли си, че точно нея си гледала?

— На записа бяхте вие. Извадихте Боби от басейна и го подканихте да изтича при майка си. Той извика: „Мами, мами!“ После мисис Никълс го попита как му е името и дали ходи на училище.

— На забавачка — уточни Адам.

Ейми забеляза сълзите в очите му.

— Толкова се радвам, че имате Хана — тихо каза Ейми. — Но вие търсите същата касета, нали?

— Да, Ейми. Елейн не обича да си признава, когато е сгрешила. Ще трябва да я вземеш следващия път, когато отидеш в къщата й. Би могло да се възприеме като дребна кражба, но касетата е наша, а аз няма да съм в състояние да твърдя, че е у нея, понеже ще ти създам неприятности.

— И аз предпочитам да стане така. Благодаря ви, мистър Никълс.

16 август

Във вторник сутринта в шест часа Скот Коуви натовари последната си чанта в беемвето и още веднъж огледа къщата. Елейн щеше да изпрати някоя жена да я изчисти, следователно това не беше негова грижа. Отново отвори чекмеджетата в спалнята и шкафовете, за да се увери, че няма някаква вещ, на която държи.

Чакай малко, помисли си той. Забравих десетината бутилки с хубаво вино, които все още са в мазето. Няма смисъл да ги оставям на жената, която ще дойде да изчисти къщата.

Едно нещо обаче продължаваше да го тормози — снимките на Вив. Искаше да остави зад гърба си всичко, което му се случи през лятото, но навярно би изглеждало коравосърдечно да ги зареже тук. Занесе и тях в колата.

Изхвърли боклука. Чудеше се дали да не свали от рамката снимката на къщата „Помни“ и да я накъса на парчета. Сви рамене и си каза, че не е нужно, защото след час щяха да вдигнат боклука.

Вчера на следствието помоли Ленард Уелс, адвоката на Вивиан, да уреди въпроса с наследството и да легализира завещанието й. След като съдията обяви, че Скот е невинен, семейството й нямаше право да бави прехвърлянето на авоарите. Уелс го предупреди, че ще трябва да продаде значителна част от ценните книжа, за да изплати данъците. Правителството наистина вземаше доста от парите на хората.

Независимо каква сума е наследил, човек все има подобно усещане, помисли си Скот.

Изкара колата от гаража и потегли покрай къщата. Спря за секунда, а после натисна педала на газта.