Мери Кларк - Къщата

От рисунката я гледаше човек с правилни черти, на възраст около трийсет години, с малка брадичка и дълга коса. Беше облечен с брич, жакет, наметало и риза с висока яка и жабо, а обувките му бяха със сребърни катарами.

Жената сниши глас.

— Според тази биография Тобаяс напуснал Ист Хамптън, понеже изпаднал в немилост. Навлякъл си неприятности, защото се забъркал с няколко от жителките на града, а и много хора били сигурни, че е участвал в плячкосването на потъващите кораби. — Прегледа набързо брошурата и я подаде на Помили. — Очевидно през 1704 година, няколко години, след като се установил в Чатам, Тобаяс Найт бил подложен на разпит от представители на кралската власт по повод изчезването на товара от кораба „Танкфул“. Никой не се съмнявал, че е виновен. Навярно е намерил начин да скрие откраднатото. Две години по-късно изчезнал. Говори се, че за него вече било опасно да остане в Чатам и заминал вероятно да продължи делото си някъде другаде.

— От какво се е състоял товарът?

— От дрехи, одеяла, покъщнина, кафе, ром. Но причината да се вдигне толкова много шум е, че всичко това било предназначено за дома на бостънския губернатор.

— Къде са държали плячката?

— В бараки или са я заравяли под земята по крайбрежието. Някои дори имали скривалища в къщите си. Намирали се зад камината.

Във вторник сутринта Нат Куган излезе за работа по-рано от обикновено. От чисто любопитство мина покрай къщата на Скот Коуви, за да разбере дали се готви да заминава. Нат не се съмняваше, че след като следствието приключи благоприятно, Коуви ще се изпари от Кейп Код.

Но макар и доста подранил, Нат видя, че Коуви вече е изчезнал. Щорите бяха спуснати, а от едната страна на къщата имаше, торби с боклук. Не ти е необходимо разрешително за обиск, за да преровиш нещо, което е приготвено за изхвърляне, помисли си той, докато паркираше колата.

В една от торбите имаше празни кутии и шишета и остри парчета от счупено стъкло. Другата беше пълна с отпадъци. Там бяха пъхнати рамката и остатъците от стъклото, което беше забито здраво в нея, както и снимка, цялата надраскана. Боже мой, каза си Нат. Та това е снимка на къщата „Помни“, направена от въздуха, същата, която стоеше на витрината на агенцията за недвижими имоти „Аткинс“. Макар и обезобразена, тя беше доста по-ясна от копието, което им беше показала Мардж. Но лодката беше изрязана. Нат се почуди защо. Защо Скот се е опитал да я унищожи? Защо просто не я е оставил, след като не е искал да я вземе със себе си? И защо е махнал лодката? Защо липсва и на копието?

Прибра раздраната снимка в багажника на колата си и подкара към главната улица. Елейн Аткинс тъкмо отваряше агенцията. Поздрави го любезно и заяви:

— Приготвих ви снимката. Мога да я сложа в рамка, ако желаете.

— О, не, не си правете труда — отвърна бързо Нат. — Ще я взема веднага. Деб с удоволствие ще избере сама рамката. — Той посегна към снимката и я разгледа внимателно. — Страхотна е! Невероятно майсторска фотография!

— Прав сте. Снимките от въздуха вършат добра работа при продажбите, но тази наистина е прекрасна.

— Понякога в участъка се нуждаем от подобни снимки. Ползвате ли услугите на някой местен фотограф?

— Да, работя с Уолтър Ор от Орлиънс.

Нат продължаваше да изучава копието. Беше същото като това, което Мардж сложи преди три дни на витрината.

— Може би греша, но ми се струва, че на първата снимка имаше лодка — заяви Нат.

— Негативът се повреди — бързо отвърна Елейн. — Наложи се да я изрежа.

Нат забеляза, че Елейн почервеня. Чудеше се защо е толкова нервна.

— Колко ви дължа?

— Нищо, аз сама си вадя снимките.

— Много мило от ваша страна, мис Аткинс.

Вторникът не беше лек ден за Фред Хендин. Страдаше от мисълта, че ще трябва да се откаже завинаги от Тина. Фред наближаваше четирийсетте и досега беше ходил с няколко момичета. Навремето поне половината от тях навярно биха се оженили за него.

Фред знаеше, че според някои общоприети норми е добра партия. Работеше усърдно и изкарваше хубави пари. Докато бяха живи родителите му, беше предан син. Щеше да бъде и предан съпруг и баща. Мнозина биха се учудили на банковата му сметка, макар и да имаше чувството, че Тина се досеща за размера й.

Ако в този момент се обадеше на Джийн, Лилиан или Марша, със сигурност още днес щеше да си уговори вечеря с някоя от тях.

Бедата беше в това, че се беше влюбил истински в Тина. Знаеше, че е капризна и непостоянна, но когато я водеше под ръка, се чувстваше като крал. А и с Тина понякога беше много забавно.