Мери Кларк - Къщата

На следващата страница се разказваше за гибелта на „Годспийд“, кораба на капитан Андрю Фриман. Документът представляваше копие от писмото на члена на Градския съвет Джонатан Уийкс до губернатора Шут. В писмото той уведомяваше негово превъзходителство, че „на трийсет и първи август, лето Господне хиляда седемстотин и седмо капитан Андрю Фриман отплавал в океана въпреки предупрежденията за североизточния вятър, който бил сигурен вестител на приближаваща буря“. Един от оцелелите след корабокрушението моряци споделил, че капитанът имал вид на безумец. Непрекъснато крещял, че трябва да заведе невръстната си дъщеря при майка й. Всички знаели, че майката на момиченцето е мъртва, и силно се разтревожили. „Годспийд“ заседнал на пясъчен нанос и огромните вълни го разбили. Загинали много хора. Тялото на капитан Фриман било изхвърлено на брега на Монъмой и по-късно погребано до съпругата му Мехитабел. Според думите на оцелелия моряк той предал богу дух, изплаквайки любовта си към нея.

Нещо го е накарало да се размисли, взе да разсъждава Помили. Какво ли е било то? Опитвал се да върне детенцето на мъртвата му майка. Предал богу дух, изплаквайки любовта си към нея.

Макар и да беше ясно, че денят ще е горещ, Скот Коуви реши да отиде в съда с лек тъмносин костюм, бяла риза с дълъг ръкав и вратовръзка със сиви и тъмносини шарки. Чудеше се дали да не си облече зеленото сако, светъл панталон и спортна риза, но осъзнаваше, че с тях няма да направи на съдията такова впечатление, каквото искаше.

Не можеше да прецени дали трябва да си сложи брачната халка. Да не би пък да изглежда така, сякаш парадира с нея? Едва ли. Накрая я нахлузи на пръста си.

На тръгване Скот застана пред огледалото. Вивиан казваше, че му завижда за тена, който толкова лесно получава. „Аз непрекъснато изгарям и се беля — въздишаше тя, — а ти просто добиваш този страхотен тен и очите ти стават по-зелени, а косата — по-руса. Момичетата ще си изкълчат вратовете да се обръщат да те гледат.“

„А аз гледам теб“ — закачаше се с нея Скот.

Отражението му в огледалото го накара да се намръщи. Беше обут в нови италиански мокасини.

Изглеждаха прекалено елегантни. Приближи се до шкафа и извади стария чифт. Така е по-добре, помисли си той, хвърляйки отново поглед в огледалото.

Устата му изведнъж пресъхна и той изрече на глас:

— Е, нищо друго не ми остава, освен да тръгвам.

Джан Пейли дойде да наглежда Фийби, докато Хенри е в съда.

— Вчера следобед беше разстроена — уведоми я той. — Когато Помили спомена за къщата „Помни“, тя стана неспокойна. Имам чувството, че се опитва да ни каже нещо, но не може да намери думите.

— Навярно, ако аз й спомена за къщата, ще успее да ми обясни — предположи Джан.

Ейми пристигна в къщата „Помни“ в осем часа. За първи път виждаше мистър Никълс в строг официален костюм и го разглеждаше с възхищение. У него има някаква изисканост, помисли си тя. Кара те да смяташ, че върши добре всичко, с което се захване.

Изглеждаше угрижен, докато проверяваше документите в чантата си, но й хвърли бегъл поглед и й се усмихна.

— Здравей, Ейми. Помили се облича и бебето е при нея. Защо не се качиш да вземеш Хана? Вече закъсняваме.

Той е толкова мил, каза си Ейми. Беше й неприятно, че ще си губи времето да търси онази касета с малкия Боби в Ню Йорк, след като беше съвсем наблизо, в къщата на Елейн. В изблик на откровение тя заяви:

— Мистър Никълс, позволете ми да споделя нещо с вас. Но все едно не сте го чули от мен.

Стори й се, че мъжът се притесни, но след известно колебание й отговори:

— Разбира се.

Обясни му накратко как е попаднала на касетата и добави, че я взела вкъщи, за да я гледа, а после я върнала обратно.

— Не споменах нищо пред Елейн… Вероятно ще се ядоса, ако разбере. Просто исках да видя как е изглеждало малкото ви момченце — рече тя извинително.

— Ейми, ти ми спести много неприятности. Нямаме други копия и жена ми наистина щеше да се разстрои, ако се окажеше, че касетата се е загубила. Миналата година си тръгнах от Кейп Код набързо и Елейн трябваше да ми изпрати някои неща. Няма да ми е трудно да я помоля да я потърси, без да намесвам теб. — Той си погледна часовника. — Трябва да тръгваме. О, те идват.

Ейми чу шум от стъпки по стълбите. Мисис Никълс влезе забързано с Хана на ръце.

— Готова съм, Адам, или поне така си мисля. Това дете непрекъснато се приближаваше до края на леглото. Ейми, Хана е изцяло твоя. — Ейми протегна ръце да поеме бебето, а мисис Никълс добави усмихнато: — Естествено, само временно.