Мери Кларк - Къщата

После Адам напусна библиотеката. Помили изчака, докато той затвори вратата на кухнята, и заяви:

— Хана, човек понякога трябва да им се противопостави. Спокойно, всичко ще се оправи.

В шест и половина, точно когато Помили излизаше от банята, майка й се обади от Уексфорд.

— Помили, предадоха ми да ти позвъня веднага. Било спешно. Какво има?

Помили се постара гласът й да прозвучи весело.

— Нищо особено, мамо. Исках просто да разбера как си. Хана си разказва смешки. Лежи на леглото ми и се хили… Не, не ти се обадих по някакъв специален повод… Добре ли са Джак и Филис?

Още говореше по телефона, когато Адам влезе в спалнята. Тя му махна.

— Мамо, нека да разкажа на Адам накратко за пътуването. Той ще се радва да научи някои неща. — Тя му обясни набързо: — Сега Фил проследява родословието на баща ми. Прегледала е пет поколения и е стигнала до хиляда осемстотин и шейсета година. Попаднала е на Ейдриън Маккарти, преподавател в колежа Тринити. Родът Маккарти страшно се е издигнал в очите й. Търсенето продължава. — Подаде му слушалката. — Кажи бързо „здравей“ на тъща си.

Докато Адам говореше с майка й, Помили го разглеждаше внимателно и осъзна колко уморен изглежда. Хубава отпуска кара, няма що, помисли си тя.

Когато той затвори телефона, Помили заяви:

— Не е задължително да вечеряме навън. Рибният пазар още е отворен. Защо не идеш да купиш нещо?

— Всъщност идеята ти е добра. Благодаря ти, мила.

Донесе ескалопи, зеленчуци и френски хляб.

Гледаха известно време залеза заедно с Хана. След като я настаниха в креватчето, двамата приготвиха вечерята. По мълчаливо съгласие не обсъждаха разговора с доктор Кауфман.

Адам й разказа за срещите, които бе имал през деня.

— Показанията на тези сервитьорки, както и на приятеля на Тина, ще влязат в работа. Оказва се, че Скот Коуви е сметкаджия.

— Но определено не е убиец.

— Не, разбира се.

След вечеря и двамата почетоха малко. Не бяха забравили острите реплики, които си размениха, и почти не разговаряха.

Легнаха си в десет и половина, като все още усещаха, че не са в състояние да се приближат един до друг. Помили се почувства ужасно изморена и бързо заспа.

„Мами, мами!“ Беше онзи следобед в Ист Хамптън две седмици преди смъртта на Боби. Прекарваха почивните дни с Луис Милър, единия от съдружниците на Адам. Луис правеше записи с видеокамерата си.

Адам и Боби бяха в басейна. Адам извади детето от водата, сложи го на терасата и го подкани: „Иди при мама.“

Боби се затича към нея с протегнати ръчички и с весела усмивка. „Мами, мами!“

Тя го вдигна на ръце, обърна го с лице към камерата и го попита: „Как се казваш?“

„Лобълт Адам Нико“ — гордо отвърна момченцето.

„А как ти викат всички?“

„Боби.“

„А ходиш ли на училище?“

„На забавачка.“

„На забавачка“ — повтори Помили, засмя се и записът свърши.

Боби! Боби!

Тя плачеше. Адам се беше надвесил над нея.

— Спокойно, скъпа.

Помили отвори очи.

— Този път беше просто сън.

Докато Адам я прегръщаше и успокояваше, Хана се обади от другата стая. Помили се изправи в леглото.

— Аз ще отида при нея — заяви Адам и бързо стана от леглото.

Донесе Хана в спалнята.

— Ето го момичето, мамо.

Помили обхвана с ръце бебето. Хана се сгуши в нея и тя се почувства спокойна и изцелена.

— Заспивай, скъпа — тихо промълви Адам. — Ей сега ще приспя бебка.

Помили се унесе, спомняйки си щастливия, жизнерадостен глас на Боби: „Мами, мами!“ Следващото лято и Хана щеше да може да й вика така.

След малко усети, че Адам взе Хана от ръцете й. Няколко минути по-късно той я притегли към себе си и прошепна:

— Скъпа, не бива да правиш само едно: да отричаш, че имаш халюцинации.

13 август

В събота към обяд Нат Куган покорно придружи жена си до центъра на града. Годишнината от сватбата им наближаваше и Деби беше видяла някаква картина в една от галериите. Смяташе, че ще стои чудесно над камината.

— Представлява панорамна гледка на океана и на брега — обясняваше му тя. — Според мен, ако човек всеки ден я гледа, ще има чувството, че живее във водата.

— Щом ти харесва, купи я, миличка.

— Не, искам и ти да я погледнеш.

Нат не разбираше много от изкуство, но когато видя акварела, реши, че картината е доста аматьорска и не струва двеста долара, както пишеше на етикета.

— Разбирам, че не ти харесва — отбеляза Деби.

— Хубава е.

Собственикът на галерията се намеси: