Мери Кларк - Къщата

— Елейн, може ли да взема няколко касети от вас? — попита тя.

— Да, избери си каквито искаш — отвърна Елейн. — Но не забравяй да ми ги върнеш.

Много добре знам, че трябва да й ги върна, помисли си обидено Ейми. Баща й тъкмо започваше една от безкрайните си, безсмислени истории, когато тя влезе във всекидневната.

Най-дългата стена беше покрита с шкафове. Половината от тях бяха пълни с видеокасети, а заглавията на филмите бяха подредени по азбучен ред. Ейми ги прегледа и избра „Момичето от провинцията“ с Грейс Кели и „Конски пера“, комедия с участието на братята Маркс.

Тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато се сети за един стар филм, който отдавна имаше желание да гледа — „Раждането на една нация“. Дали Елейн го имаше?

Изчете бавно заглавията, започващи с буквата „Р“, и го откри. Когато го сваляше от лавицата, няколко касети паднаха на пода. Докато ги нареждаше на мястото им, разбра защо стърчат навън. Зад тях имаше касета, изправена отвесно до стената.

На касетата имаше етикет: БОБИ — ИСТ ХАМПТЪН — ПОСЛЕДЕН ЗАПИС. Дали беше онази с малкото момченце на семейство Никълс, която Кари Бел е гледала миналата година?

Страшно ми се иска да я видя, помисли си Ейми. Елейн може би е забравила, че е тук. Тъй като е на семейство Никълс, тя вероятно не би се съгласила да ми я даде. Ще я върна с останалите, без да споменавам нищо.

Пусна касетите в чантата си и се върна в столовата.

Баща й тъкмо свършваше историята си.

Скот Коуви се усмихваше учтиво. Елейн едва си поемаше въздух от смях. Винаги когато чуеше престорения й кикот, на Ейми и се искаше да я удуши. Спомни си какво казваше в подобни случаи майка й: „Джон, ще ми обещаеш ли твърдо, че поне една седмица няма да се натрапваш на никого с този многословен и скучен монолог?“

А после се смееше със, а не на татко.

— Не, не съм увеличила дозата на лекарството — заяви Помили на доктор Кауфман. — Не смятам, че е необходимо.

Говореше от апарата в библиотеката, а Хана седеше в скута й. Адам слушаше по телефона в кухнята.

— Помили, имам чувството, че гледаш на нас с Адам като на врагове — отвърна доктор Кауфман.

— Не, не е вярно. Не ви казах, че бавачката ме е видяла на „вдовишката площадка“, понеже според мен Ейми греши. Впоследствие тя самата стигна до този извод.

— Тогава кого е видяла?

— Смятам, че не видяла никого. На комина има метална лента. Когато слънцето я огрява, се създава впечатлението, че нещо там се движи.

— А халюцинациите за влака и за виковете на Боби? Каза ми, че си се страхувала да вземеш Хана от креватчето.

— Исках да спре да плаче, но се боях да я вдигна на ръце, защото цялата треперех. Съжалявам, че постъпих така. Но дори когато нищо им няма, понякога майките оставят бебетата си да поплачат известно време.

Докато говореше, Хана дърпаше косата й. Помили наведе глава.

— Ох!

— Помили! — стреснато извика Адам.

— Бебето ме дърпа за косата и аз изохках. Доктор Кауфман, моля ви да изслушате това, което се опитвам да ви обясня. Адам е готов да пусне слушалката и да хукне към мен при най-слабия звук, който издавам. Струва ми се, че трябва да лекувате не мен, а по-скоро друг. — Тя замълча и прехапа устни. — Сега ще затворя телефона и ще ви оставя да си поприказвате двамата. Ако сте в състояние да ме вкарате в психиатричната клиника против волята ми, ще трябва да изчакате, докато мама се върне от Ирландия, за да се грижи за бебето ми. Междувременно аз ще остана в тази самотна къща и ще продължа да пиша книгата си. Когато се появиха тия пристъпи, вие заявихте пред мен и пред Адам, че той трябва да ме подкрепи. Аз обаче не съм усетила подкрепата му, а всъщност се нуждая от нея. Но ще дойде време, когато повече няма да ми е необходима, и тогава ще се откажа и от него.

Помили тихо остави слушалката.

— Е, Хана, свършихме с тях.

Беше точно пет без двайсет. В пет без седемнайсет Адам се приближи до вратата на библиотеката.

— Непрекъснато ти повтарям, че не ми е приятно, когато ми се сърдиш. — Замълча за миг, а после продължи неуверено: — Трябва да се срещна с Фред Хендин. Не ми се ходи при него. Съжалявам, че се заех със случая. Но тъй като сме прекалено откровени, бих искал да ти припомня, че ти настоя да помогна на този човек.

— Така беше — отвърна Помили.

— Но след като се върна, бих желал да излезем да вечеряме навън. Нахрани нейно величество, докато ме няма, и ще я вземем с нас. Правехме го с Боби.

— Да.

— И още нещо. Когато се свържеш с майка си по телефона, не я карай да прекъсва почивката си. Доктор Кауфман смята, че си добре, а и аз също. От теб зависи дали ще задържиш бавачката на Хана, или не.