Мери Кларк - Къщата

В края на деня, когато се прибра вкъщи, за да изчака Адам Никълс, все още си задаваше въпроса дали отсега нататък ще е способен да вярва на Тина.

Не възнамеряваше да споменава нищо пред адвоката на Коуви. За момента реши да остане на страната на Тина. Щеше да й подари годежния пръстен, за да се яви с него на следствието. По думите на детектива полицаите спокойно можеха да обвинят Тина в съучастие в убийство. Тя сякаш не осъзнаваше колко сериозно е всичко.

Сега щеше да я подкрепи, но ако лошото чувство продължаваше да го тормози, едва ли щеше да се ожени за нея. Един мъж трябва да има достойнство.

Потънал в мрачни размисли, Фред си спомни за всичките красиви подаръци, които й беше направил през лятото — даде й златния часовник, перлите и брошката на майка си. Тя ги държеше в онази куха книга, която представляваше кутия за бижута, на една лавица във всекидневната в апартамента си.

След като приключеше следствието, ако решеше да прекрати връзката си с Тина, Фред щеше да си вземе годежния пръстен, а също и другите неща.

Следобедът в агенцията за недвижими имоти „Аткинс“ беше доста натоварен. Елейн получи две нови предложения и отиде да види къщите. Веднага фотографира едната — красиво копие на кораб с хоризонтални рейки на Райдърс Понд.

— Бързо ще се продаде — увери тя собственика.

Другата къща от години се ползваше от наематели и беше наложително да се постегне. Елейн тактично изказа предположението, че ако тревните площи се окосят и храстите се подкастрят, цялостният ефект ще се подобри значително. Къщата се нуждаеше и от сериозно почистване. С неохота предложи да изпрати Кари Бел — тя си имаше недостатъци, но никой нямаше да свърши работата по-добре от нея.

Обади се на Мардж по телефона в колата.

— Прибирам се направо вкъщи. Джон и Ейми ще дойдат на вечеря. Искам да проявя негативите, преди да се захвана с готвенето.

— Започваш да се привързваш към домакинските задължения — пошегува се Мардж.

— Може и да си права.

Когато се прибра вкъщи, Елейн проведе още един телефонен разговор, този път със Скот.

— Защо не дойдеш да вечеряш с нас?

— Само ако ми разрешиш да донеса вечерята. Току-що слязох от лодката с кофа омари.

— Знаех си, че си струва да ти се обадя. Получи ли снимката?

— Да.

— Дори не ми благодари — отвърна заядливо Елейн. — Но ти е известно защо ти я изпратих.

— Да, известно ми е — да ми напомня за нещо.

— До скоро виждане, Скот.

Кари Бел чистеше с прахосмукачката на горния етаж, когато Джан остави Помили пред къщата. Помили се качи при нея.

— Ейми изведе бебето с количката, мисис Никълс — обясни й Кари. — Златно бебе имате, така да знаете.

— Невинаги е толкова прекрасно — усмихна се Помили и се огледа. — Всичко свети. Благодаря ти, Кари.

— Просто обичам да си върша работата както трябва. Искате ли да дойда следващата седмица?

— Разбира се. — Помили си отвори чантата, извади портмонето и молейки се наум, започна да насочва разговора в желаната от нея посока. — Кари, от какво се уплаши миналия път, когато беше тук? Бъди спокойна, че това, което си приказваме, ще си остане между нас.

Кари явно се притесни.

— Мисис Никълс, сигурно съм си въобразила. Както казва мис Аткинс, доста съм тромава. Навярно съм стъпила на разхлабена дъска и съм разклатила люлката.

— Може би. Но също ти се е сторило, че чуваш стъпки на горния етаж. Или поне така разбрах от думите на Ейми.

Кари се приведе напред и сниши глас:

— Мисис Никълс, обещавате ли, че мис Аткинс няма да научи нито дума за разговора между нас?

— Обещавам.

— Мисис Никълс, тогава наистина чух нещо, а днес влязох с тежки стъпки в детската стая, но люлката не помръдна.

— Значи сега не забеляза нищо необичайно?

— Не. Но съм малко разтревожена за Ейми.

— Защо? Какво се случи?

— О, нищо. Преди Хана да се събуди, Ейми четеше в малката гостна. Вратата на стаята беше затворена. Стори ми се, че я чух да плаче. Не исках да проявявам любопитство и не влязох при нея. Знам, че е притеснена от предстоящата женитба на баща й и мис Аткинс. По-късно я попитах дали нещо не я безпокои, но тя отрече. Нали познавате децата на тази възраст — понякога си изливат душата, а друг път ти заявяват, че не е твоя работа.

— Да, права си. — Помили й подаде сгънатите банкноти: — Много ти благодаря.

— И аз ви благодаря. Вие сте добра жена. Ще ви кажа, че и аз имам тригодишно дете и мога да ви разбера колко ужасно сте се чувствали, когато сте загубили прелестното си момченце. Миналата година, когато гледах касетата, очите ми се напълниха със сълзи.