Мери Кларк - Къщата

Както винаги, когато седеше на бюрото на Фийби, в паметта му с невероятна острота изплува фактът, че за тях сега нещата са коренно различни. След като престана да се занимава с преподавателска дейност, Фийби прекарваше всяка сутрин тук, безкрайно щастлива, погълната от проучванията, така както Хенри си представяше, че работи Помили Никълс.

Чакай малко, каза си той. Портретът на капитана и съпругата му, за който Фийби спомена вчера, стоеше в голямата папка. Тази папка не беше сред нещата, които дадох на Помили. Не знаех, че съществува още един портрет на двамата. Струва ми се, че в голямата папка има много материали за семейство Фриман и за къщата „Помни“. Къде ли я е сложила Фийби?

Огледа стаята с етажерки от пода до тавана, а после очите му се спряха върху малката масичка до дивана. В ъгловия шкаф, естествено, помисли си той.

Приближи се до него. Откритите лавици на изящната старинна мебел съдържаха редки образци на стъклени съдове от Сандуич. Спомни си с каква любов ги беше събирала Фийби и реши, че няколко от тях би трябвало да са сред вещите, които щеше да занесе в дома.

Шкафът под лавиците беше претъпкан с книги и папки. Не съм предполагал, че тук има толкова много неща, каза си той.

Сред озадачаващия безпорядък все пак успя да открие папката, която търсеше. В нея наистина беше портретът на капитан Фриман и Мехитабел. Развяната дреха на жената и издутите платна на кораба говореха за силен, студен вятър. Мехитабел стоеше зад капитана, сякаш той я пазеше от поривите му. Неговото лице беше сурово и сериозно, а нейното — нежно и усмихнато. Пръстите й докосваха ръката му. Неизвестният художник беше уловил силното привличане, което е съществувало между тях. Човек веднага разбира, че са се обичали, помисли си Хенри.

Прегледа папката. Няколко пъти попадна на думата „плячкаджии“. Реши, че може би Фийби е искала Помили да прочете точно тези материали.

— О, тук ли съм прибрала куклата?

Фийби стоеше на вратата с разрошена коса и с петна по нощницата. Хенри си спомни, че е забравил шишето с успокоителното на нощното шкафче.

— Фийби, да не би да си взела допълнително от лекарството?

— От лекарството ли? — Изглеждаше изненадана. — Не, струва ми се, че не.

Олюлявайки се, стигна до шкафа и клекна.

— Ето тук сложих куклата от къщата „Помни“ — заяви възбудено и доволно тя.

Издърпа листовете от най-долния рафт и ги разпръсна по пода. После стигна до дъното на шкафа и извади старинна кукла с дълга пожълтяла памучна рокля. Около нежното й, красиво лице от порцелан имаше боне, обточено с дантела и със сатенени панделки.

Взираше се намръщено в куклата. После я подаде на Хенри.

— Тя е от къщата „Помни“ — заяви отнесено Фийби. — Възнамерявах да я върна, но съм забравила.

След като обядваха, Ейми застана пред столчето на Хана и започна да си играе с нея.

— Пляс ръчички, пляс ръчички и тати дойде. Тати има парички, тати има парички, а мама не. — Момичето пееше и удряше една в друга ръчичките на бебето.

Хана гукаше доволно. Помили се усмихна.

— Доста сексистка детска песничка — отбеляза тя.

— Да — съгласи се Ейми, — но ми се е запечатала в паметта. Мама ми я пееше, когато бях малка.

Горкото дете, непрекъснато си мисли за майка си, каза си Помили. Тази сутрин Ейми пристигна точно в девет часа, почти готова да се разплаче от радост, че са я приели отново. Помили осъзнаваше, че момичето е щастливо не само заради парите, които щеше да спечели. Ейми просто се чувстваше много добре в тази къща.

— Майка ми твърди, че е избягвала да ни пее, когато сме били малки с брат ми — отбеляза Помили, докато търкаше умивалника. — Никак не е музикална и се е страхувала да не ни увреди слуха. Но в крайна сметка го направи. — Тя пусна силно водата. — Ако трябва да бъда откровена, въобще не съм доволна от Хилди — оплака се тя. — Къщата блестеше след онази жена, която почисти, когато пристигнахме. Иска ми се да се върне.

— Елейн така я наруга!

Помили се обърна и погледна Ейми.

— Защо я наруга?

— О, не знам — бързо отвърна момичето.

— Знаеш, Ейми — настоя Помили, усещайки, че причината може би е важна.

— Просто Кари Бел се уплашила онази сутрин, когато пристигнахте. Твърдеше, че чула стъпки на горния етаж, но там не е имало никой. Влязла в детската и видяла, че люлката се люлее. Елейн заяви, че това е абсурдно и не желае да чува да се разказват подобни истории, защото къщата е обявена за продан.