Мери Кларк - Къщата

Мардж чу одобрителни възгласи зад гърба си и бързо се обърна.

— Ще ги купя всичките — заяви Елейн и слезе от колата си.

— Продадени са! — Мардж я изчака да се приближи и попита: — Кажи ми честно, как ти се струва?

Елейн разгледа внимателно експонатите.

— Мисля, че са наредени прекрасно. Май вече беше време да свалим любимката ми, снимката на къщата „Помни“.

— И аз смятам така, особено след като си толкова сигурна, че семейство Никълс възнамеряват да я купят.

Елейн вървеше отпред, докато влизаха в агенцията.

— Боя се, че може да се откажат — отвърна със сериозен тон Елейн. — Останах с впечатлението, че Помили Никълс не е добре.

— Не я познавам — отбеляза Мардж, — но Адам Никълс е хубав мъж. Спомням си колко беше тъжен миналата година, когато пристигна тук сам и ти го доведе в агенцията. Нае Спарк Котидж близо до твоята къща, нали?

— Да. — Елейн забеляза снимката на къщата „Помни“, подпряна на един стол. — Имам идея — каза тя. — Хайде да я изпратим на Скот Коуви. Дано всичко се оправи. Тогава не бих се изненадала, ако реши да остане на Кейп Код. Двамата с Вивиан бяха луди по това имение. Така поне ще има предвид къщата, ако семейство Никълс се откажат да я купят.

— Ами ако вече не се интересува от нея? Ако отново трябва да я обявим за продан, ще съжаляваш, че си му я дала.

— Запазила съм негатива. Мога да направя копия.

Елейн влезе в кабинета си. Мардж започна да прибира снимките, които беше свалила, в големия албум на масата в приемната. Звънът на камбанката извести за пристигането на първия посетител.

Беше момчето, което доставяше цветя по поръчка. Носеше ваза с рози на дълги дръжки.

— За мис Аткинс са — каза то.

— Не бих си и помислила, че са за мен — отбеляза Мардж. — Занеси ги в кабинета й. Знаеш как да стигнеш до него, нали?

След като момчето си тръгна, Мардж влезе при Елейн, за да се полюбува на розите.

— Невероятно красиви са. Напоследък често се случва. Но не разбирам какво е това. — Тя посочи към панделката в букета, върху която беше залепена цифрата 106. — Знам, че още не си станала на толкова години.

— Джон се е разнежил. Цифрата означава колко дни остават до сватбата ни.

— Той е твърде романтичен и бог ми е свидетел, че почти не останаха такива като него. Елейн, смяташ ли, че вие двамата е него ще искате да си родите дете?

— Джон вече има едно. Радвам се, че двете с Ейми все повече се сближаваме.

— Но Ейми е на седемнайсет години. Започва да учи в колеж. Щеше да бъде различно, ако беше бебе.

Елейн се изсмя.

— Ако тя беше бебе, аз нямаше да се омъжа за Джон. Не съм чак толкова привързана към домашните задължения.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще се обадя — заяви Елейн и вдигна слушалката. — Агенция за недвижими имоти „Аткинс“. — Тя се заслуша, а после възкликна: — Адам! Дотам ли се е стигнало? Имам предвид, че „предварително следствие“ звучи доста смущаващо. Естествено, че ще дам показания. Би било чудесно да обядваме заедно. В един часа става ли? Довиждане.

След като затвори телефона, тя каза на Мардж:

— Като че ли новините са добри. Ще се проведе предварително следствие за причините за смъртта на Вивиан Коуви, което означава, че ще присъстват и много журналисти. В такъв случай всички ние ще получим възможността да защитим Скот. — Тя се изправи. — Къде е снимката на къщата „Помни“?

— До бюрото ми — отвърна Мардж.

— Хайде да му я изпратим с бележка.

Елейн взе лист, върху който имаше нейния монограм, и набързо нахвърли няколко реда с ясния си делови почерк.

Скъпи Скот,

Току-що разбрах за предварителното следствие и с удоволствие ще съобщя на хората колко щастливи бяхте двамата с Вивиан през онзи хубав следобед, когато разглеждахте къщата „Помни“. Тя толкова ви хареса, че на мен ми се иска тази снимка да е при теб, за да не я забравиш никога.

В четвъртък в десет часа сутринта, когато сервирането на закуската приключваше, Тина Аролди използва петнайсетминутната си почивка, за да изтича до канцеларията на „Уейсайд“. Секретарката беше сама.

— Джийн, защо онзи детектив надничаше под колата ми вчера? — попита Тина.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна секретарката.

— Разбираш много добре. Няма смисъл да ме лъжеш. Няколко от помощник-сервитьорите са го видели през прозореца.

— Не виждам защо… да те… лъжа — изрече Джийн, запъвайки се. — Детективът ме накара да му посоча коя е твоята кола, а после се върна и се поинтересува дали понякога не приемаш заявки за резервации по телефона.