Мери Кларк - Къщата

Сега във вестниците тя се описваше като „нещастното малко богато момиче“, „отхвърленото от обществото същество“, „непокорницата, която пушела марихуана“. Фактите от личния им живот бяха изкривени, за да звучат по-любопитно и да развихрят фантазията на читателите.

Ан се чувстваше сломена, унижена и огорчена.

— Може би не трябваше да се занимаваме повече с това, Греъм. Няма да я върнем обратно, а сега оскверняваме паметта й.

Поне предварителното следствие ще прочисти атмосферата, мислеше си Греъм, докато приготвяше мартинито, което пиеха в пет часа, и носеше подноса в остъклената веранда, където Ан си почиваше.

— Малко избърза, нали? — попита тя.

— Само малко — съгласи се Греъм. — Обади се областният прокурор. Съдията в Орлиънс е назначил предварителното следствие за понеделник следобед. — В отговор на тревожното изражение на лицето й той добави: — Поне ще се изяснят обстоятелствата. Разпитът на свидетелите ще бъде при открити врати и след като бъдат представени всички факти, ще настояваме съдията да постанови дали наистина липсват доказателства за преднамерено нехайство или дори предумишлено убийство.

— А ако съдията постанови, че няма такива доказателства? — попита Ан. — Тогава ще излезе, че сме раздухали безпочвени опасения.

— Не е така, скъпа, и ти го знаеш.

Чуха, че телефонът отново звъни. След малко икономката донесе апарата.

— Обажда се мистър Стивънс, сър. Настоява да говори с вас.

— Това е човекът, който бе назначен от застрахователната компания да направи разследване на Скот — обясни Греъм. — Настоявах да ме информира незабавно, ако открие нещо, свързано със случая.

Ан Карпентър наблюдаваше как съпругът й известно време слуша внимателно, а после започна бързо да задава въпроси. Когато остави слушалката, Греъм изглеждаше въодушевен.

— Стивънс е в Бока Рейтън, Флорида, където Скот е прекарал миналата зима. Оказа се, че е бил посещаван на няколко пъти от ефектна брюнетка на име Тина. За последен път е била при него една седмица, преди той да дойде отново тук и да се ожени за Вивиан!

Още на летището Помили почувства, че съпругът й е неспокоен. Разбра причината за притеснението му, когато се канеха да си лягат и той й подаде опаковката с лекарството от доктор Кауфман.

— Кой на кого се обади? — попита тя с равен глас.

— Аз й се обадих, а тя ми каза, че се чудела дали да не ми позвъни.

— Предпочитам да продължим разговора утре сутринта.

— Добре, щом така смяташ.

Това ми напомня отношенията ни през годината, след като Боби умря и още не бях забременяла с Хана, помисли си Помили. Целувахме се бездушно, лежахме далеч един от друг, а чувствата ни бяха коренно различни от преди, все едно помежду ни е сложена преградна дъска.

Тя се обърна на една страна и пъхна длан под бузата си. Преградна дъска. Странно, че й хрумна това сравнение. Неотдавна беше прочела за термина, съществувал през средновековието. През зимата къщата била толкова студена, че преди сватбата разрешавали на момичето и момчето да спят в общо легло с дрехите, увити в одеяла, а между тях поставяли дъска.

Помили се питаше какво е казала доктор Кауфман на Адам. Дали е сметнала за свое задължение да му предаде халюцинациите й за влака и за Боби, който я викаше?

Тя се вцепени. Дали лекарката е споменала пред мъжа й, че плачът на Хана силно я е обезпокоил и тя не е имала доверие на себе си да я вдигне на ръце? А дали е разбрала от Адам за „вдовишката площадка“? Помили беше премълчала пред нея тази случка.

Доктор Кауфман и Адам навярно се страхуват да не нараня Хана, мислеше си Помили. Какво са решили да направят? Дали щяха да настояват в къщата непрекъснато да има бавачка или сестра, докато Адам отсъства?

Не, продължаваше да разсъждава тя, съществува още една, по-страшна възможност. Със свито сърце Помили стигна до верния отговор. Адам ще ме върне в Ню Йорк, а доктор Кауфман ще ме настани в психиатрична клиника. Не бива да позволя да се случи подобно нещо. Не мога да си представя, че ще бъда далеч от Хана. Това ще ме съсипе.

Вече съм по-добре, каза си тя. Тази седмица успях безпрепятствено да премина през прелеза, когато карах Адам на летището. Дори през нощта, когато чух Боби да ме вика, дойдох на себе си, върнах се при Хана, не й причиних нищо лошо, успокоих я. И държа да остана тук.

Внимателно, за да не събуди Адам, тя придърпа одеялото към врата си. В дните, когато отношенията им бяха нормални, тя се събуждаше измръзнала и се сгушваше в топлата му прегръдка. Но сега не. Не по този начин.