Мери Кларк - Къщата

Адам сключи ръце и впери очи в тавана, мислейки на глас.

— Дори и да е разполагала само с толкова пари, за колкото ви е споменала, хората биха имали пълно право да твърдят, че за три месеца брак сте получили достатъчно. — Погледна към Коуви и изведнъж попита: — Дали е било известно на някого, че жена ви не е споделила с вас какво е истинското й материално състояние?

— Не знам.

— Нямаше ли близки приятели, на които би могла да се довери?

— Не. Вивиан не общуваше с хора, за които бих казал, че са й близки приятели.

— Нейните родители одобряваха ли брака й?

— Научиха, след като вече се бяхме оженили. Вивиан реши така. Искаше да сключим граждански брак без много шум, после да прекараме медения си месец в Канада и когато се върнем, да поканим гости у дома. Родителите й били страшно изненадани и аз ги разбирам. Възможно е да ги е уведомила, че не съм наясно с размера на наследството й. Колкото и предизвикателно да се държеше, Вив силно се надяваше, че ще приемат женитбата й нормално.

Адам кимна и заяви:

— По телефона ми споменахте, че някакъв детектив се е интересувал от пръстен, който бил семейна реликва.

Скот Коуви го погледна в очите.

— Да, беше със смарагд и от Вив знам, че от поколения се пази като ценна вещ. Сигурен съм, че беше с него на лодката. Единственото обяснение е, че може би го е преместила на лявата си ръка. Когато преглеждах вещите й, намерих годежния й пръстен в чекмеджето. Венчалната й халка представляваше тънка златна ивичка. Винаги я носеше заедно с годежния си пръстен.

Той прехапа устни и продължи:

— Смарагдовият пръстен й беше станал малък и пречеше на нормалното оросяване на пръста й. Онази сутрин Вив го дърпаше и го въртеше. Когато тръгвах да пазарувам, й казах да си насапуниса пръста или да го намаже с масло, ако иска да свали пръстена. Кожата й беше нежна и лесно се разраняваше. После тръгнахме към лодката и забравих да я попитам. Тя също не спомена нищо. Беше суеверна по отношение на пръстена и не ходеше никъде без него. Когато идентифицирах тялото и не го видях, си помислих, че е паднал, защото дясната й ръка беше обезобразена.

Изведнъж лицето му се изкриви. Притисна уста с кокалчетата на пръстите си, за да сподави хлипането, което разтърси раменете му.

— Не можете да разберете. Никой не може. Видях, че Вив изпадна в паника, хванах ръката й и я сложих на колана си. Знаеше, че трябва да се държи за мен. Започнах да плувам към лодката, но тя беше далеч. Сигурно силното течение беше отнесло котвата. Напредвахме бавно, затова Вив ме пусна и заплува до мен. Навярно реши, че така ще бъде по-лесно и ще спечелим време. Тъкмо се бяхме показали над водата, когато една огромна вълна се издигна и Вив изчезна. Просто изчезна.

Свали ръце от лицето си и изстена.

— Господи, как могат хората да мислят, че нарочно съм оставил жена си да се удави? Непрекъснато се упреквам, че не успях да я спася. Аз съм виновен, защото не я открих, но се кълна в бога, че се помъчих.

Адам се изправи. Спомни си нощта, след като Боби почина. Помили беше натъпкана с лекарства и почти не беше на себе си, а само повтаряше: „Аз съм виновна, виновна съм…“ Посегна към Коуви и го стисна за рамото.

— Ще поема защитата ви, Скот. Опитайте се да се отпуснете. Ще го преживеете. Всичко ще бъде наред.

Ейми пристигна в седем, за да стои при Хана. Поздрави Помили, а после веднага клекна пред столчето, което Адам беше монтирал в кухнята, и тихо каза:

— Здравей, Хана. Плува ли днес?

Хана изглеждаше доволна.

— Трябваше да я видиш как риташе в една локва на пясъка — отвърна й Помили. — След като я извадих, дълго пищя. Ще се убедиш, че когато е недоволна, Хана веднага го показва.

Ейми се усмихна.

— Същото твърдеше и мама за мен.

Помили знаеше, че Елейн е сгодена за бащата на Ейми, но не й беше известно дали той е разведен, или е вдовец. Стори й се, че Ейми очаква от нея да я попита.

— Защо не ми разкажеш нещо за майка си? — предложи тя. — Виждам, че е отгледала добра дъщеря.

— Мама почина, когато бях на дванайсет години. — Гласът на момичето беше равен и студен.

— Било е тежко преживяване.

Прииска й се да каже, че се радва, защото Елейн ще й стане майка, но се въздържа. Момичето сякаш й даде да разбере, че не вижда нещата така. Спомни си как брат й не можеше да приеме факта, че майка им си имаше приятел. Винаги когато той се обаждаше, Джак викаше: „Мамо, търси те Станли Биймиш.“ Станли Биймиш беше стеснителен герой от една телевизионна поредица, състояща се от много кратки епизоди.