Мери Кларк - Къщата

— Това значи ли, че се отказвате от разследването?

— Не. Но освен очевидните факти, че Вивиан е била богата млада жена, и че двамата са живели заедно много кратко време, няма нищо, за което да се хвана.

— Разбирам. Благодаря ви, че споделихте тези подробности с нас. Ще ви изпратя.

Бяха стигнали до вратата на остъклената веранда, когато Ан Карпентър извика след тях:

— Мистър Куган!

Нат и Греъм Карпентър се обърнаха.

— Може ли да ви попитам още нещо? Знам, че тялото на дъщеря ми е било в ужасно състояние, понеже е престояло дълго време във водата и рибите са го обезобразили…

— Боя се, че това е самата истина — съгласи се Нат.

— Скъпа Ан, защо трябва да се измъчваш? — възпротиви се съпругът й.

— Държа да ме изслушате, мистър Куган. Бяха ли запазени пръстите на дясната ръка на дъщеря ми?

— Едната й ръка беше в окаяно състояние, но не и другата — отвърна Нат след известно колебание. — Мисля, че дясната беше обезобразена, но ще проверя снимките от аутопсията. Защо се интересувате?

— Защото Вивиан винаги носеше на дясната си ръка ценен пръстен със смарагд. След като майка ми й го даде, тя никога не го сваляше от пръста си. Попитахме Скот за него, понеже е семейна реликва и искахме да ни го върне, ако са го открили. Но той най-подробно ни обясни, че ръката е била обезобразена и пръстенът е липсвал.

— Ще ви се обадя след около час — заяви Нат.

Когато се прибра в кабинета си, Нат дълго разглежда снимките от аутопсията, преди да позвъни на семейство Карпентър.

Върховете на десетте пръста на момичето липсваха. На безименния пръст на лявата ръка се виждаше венчалната халка. Но безименният пръст на дясната ръка беше оглозган до костта. Нат се чудеше какво е привлякло хищниците.

От смарагдовия пръстен нямаше и следа.

Когато се обади на родителите на Вивиан, Нат се въздържа да направи изводи. Каза им само, че дясната й ръка е силно разранена и пръстенът липсва.

— Известно ли ви е дали е бил хлабав или плътно прилепнал? — попита той.

— Беше започнал да я стяга — отвърна Карпентър. После замълча, преди, да попита: — Какво искате да кажете?

— Нищо, мистър Карпентър. Това е още един факт, който би следвало да се проучи. Ще ви държа в течение.

След като затвори телефона, Нат започна да разсъждава върху обстоятелството, което току-що беше научил. Чудеше се дали няма да се окаже решаващо. Беше готов да се обзаложи, че Коуви е издърпал във водата пръстена и се е отдалечил от нещастното момиче. Ако пръстът е бил разранен, кръвта е привлякла хищниците.

6 август

— Елейн ми е задължена — измърмори Адам, докато гледаше през прозореца на кухнята приближаващата се по алеята кола.

Прекараха известно време на плажа, докато Хилди — жената, която Елейн изпрати да изчисти къщата, се справи със задълженията си. Прибраха се в два часа заради предстоящата среща на Адам със Скот Коуви.

Адам се изкъпа и облече къси панталони и тениска. Помили все още беше с банския си костюм и халата, когато чуха шума от колата на Коуви.

— Радвам се, че идва — каза тя на Адам. — Докато си зает, ще поспя с Хана. Искам да съм бодра, когато се срещна със старите ти приятели.

Елейн беше организирала събиране в тяхна чест. Щяха да присъстват някои от хората, с които Адам беше израснал през летата, когато идваше тук с родителите си.

Хвана Помили през кръста и заяви:

— Когато ти кажат, че имаш късмет, да не си посмяла да им противоречиш.

— Уф…

На вратата се позвъни. Помили хвърли поглед към печката. Не беше възможно да грабне шишето на Хана и да се измъкне от кухнята, преди Скот Коуви да влезе. Беше й любопитно да се запознае с човека, към когото изпитваше толкова силно съчувствие. Но в същото време не й се искаше да участва в разговора и да взема страна, ако по някаква причина Адам откажеше да стане негов защитник. Любопитството обаче надделя и тя реши да изчака.

Адам се отправи към вратата. Поздрави Скот Коуви сърдечно, но сдържано.

Помили се втренчи в госта. Нищо чудно, че Вивиан Карпентър е била луда по него, веднага си помисли тя.

Скот Коуви беше зашеметяващо красив, с правилни, изразителни черти, загорял от слънцето. Тъмнорусата му коса, макар и късо подстригана, образуваше едри къдрици. Беше слаб, но широките му рамене издаваха сила. Когато Адам й го представи, Помили осъзна, че трудно може да устои на очите му. Бяха с цвят на лешник, но я порази не цветът им, а страданието в тях. Същото страдание виждаше в собствените си очи след смъртта на Боби, когато се погледнеше в огледалото.