Мери Кларк - Къщата

Той е невинен, реши Помили. Готова съм да се обзаложа, че е така. Държеше Хана с дясната си ръка. Усмихна се, премести я в лявата и се ръкува с него.

— Приятно ми е да се запозная с вас… — каза тя и се поколеба как да продължи. Беше почти на същата възраст като нея, близък на една от най-добрите приятелки на Адам. Как би трябвало да се обърне към него? „Мистър Коуви“ звучеше много официално. — … Скот — завърши изречението си тя. Посегна да вземе шишето на бебето. — А сега двете с Хана ще ви дадем възможност да си поговорите. — Отново се поколеба. Би било невъзпитано от нейна страна да пренебрегне повода за посещението му. — Вече ви казах онзи ден по телефона, че страшно съжалявам за съпругата ви.

— Благодаря ви. — Гласът му беше тих, плътен и мелодичен.

Глас, на който човек може да вярва, помисли си Помили.

Хана изобщо нямаше намерение да заспива. Когато Помили я сложи в креватчето, тя се разрева, бутна шишето и изрита одеялцето.

— Ще те дам за осиновяване — заплаши я с усмивка Помили. Погледна към старинната люлка. — Не ме слушай какво говоря.

Върху малкото единично легло имаше две възглавници. Помили сложи едната в люлката, подпря с нея все още протестиращата Хана и я покри с тънко юрганче. Седна на края на леглото и започна да я люлее. Хана се успокои и след няколко минути затвори очи.

Клепачите на Помили също натежаха. Трябва да сваля банския си костюм, помисли си тя. Но той е сух и всъщност няма значение, че ще поспя с него. Легна, разгъна плетеното одеяло и се покри с него. Хана проплака.

— Добре, добре — измърмори Помили, протегна ръка и леко я залюля.

Не знаеше колко време беше изминало, преди да се събуди от шума на леки стъпки. Отвори очи и реши, че е сънувала, защото в стаята нямаше никой. Но беше студено. Прозорецът беше отворен и вятърът нахлуваше през него. Премигна и погледна над ръба на леглото. Хана спеше блажено.

Боже, колко щастливо дете си, помисли си тя. Дори докато спя, се грижа за теб!

Люлката се клатеше.

— Къщата е прекрасна — отбеляза Скот Коуви, следвайки Адам в библиотеката. — С жена ми я разгледахме няколко дни преди смъртта й. Възнамеряваше да я купи, но тъй като беше от Нова Англия, си даваше вид, че не бърза.

— Елейн ми спомена. — Адам посочи единия от двата очукани стола до прозореца и се настани на другия. — Не е нужно да казвам, че мебелите са купени на безценица от разпродажби.

Коуви се усмихна и отвърна:

— Вив беше пълна с идеи да обикаля по антикварните магазини и да придаде на стаите вида, който са имали в началото на осемнайсети век. Миналото лято работила известно време като дизайнер по вътрешно обзавеждане. Радваше се като дете, че ще има възможност сама да подреди къщата.

Адам изчакваше.

— По-добре да говорим по същество — отбеляза Скот. — Първо искам да ви благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен. Знам, че сте на почивка и не бихте го направили, ако Елейн не ви беше помолила.

— Вярно. Елейн ми е стара приятелка и очевидно смята, че се нуждаете от помощ.

Коуви вдигна ръце, показвайки с жеста колко е безсилен.

— Мистър Никълс…

— Адам.

— Адам, на мен ми е ясно защо хората говорят разни неща. За тях аз съм един съвършено непознат човек. Вивиан беше богата. Но, кълна се, не знаех, че разполага с толкова много пари. Вив се чувстваше ужасно несигурна и умееше да мълчи. Обичаше ме, но още не се беше убедила напълно колко много я обичах аз. Имаше много ниско самочувствие. Мислеше, че хората й обръщат внимание само заради родителите й и заради парите, които е наследила.

— Защо имаше толкова ниско самочувствие?

По лицето на Коуви се изписа горчивина.

— За всичко е виновно проклетото й семейство. Първо, родителите й не я искали, а когато се родила, се опитали да я направят копие на сестрите й. Единственото изключение била баба й. Разбирала Вив, но за съжаление била инвалид и прекарвала по-голямата част от времето си във Флорида. Вив ми каза, че й е оставила под попечителство един милион долара, и преди три години, когато навършила двайсет и една години, си получила наследството. Платила шестстотин хиляди долара за къщата, а с другите пари се издържала, и, както ми обясни, до трийсет и пет годишна възраст нямало да получи нито цент. Според представите на хората тя беше добре материално, но аз имах впечатлението, че ако нещо се случи с нея, останалата част от наследството ще се превърне в собственост на близките на баба й. След смъртта й аз получих къщата, но не смятах, че са й останали повече от стотина-двеста хиляди долара. Не знаех, че вече притежава пет милиона долара.