Мери Кларк - Къщата

Джон й предложи да се заеме с поднасянето на напитките, но тя не се съгласи.

— Ти си домакинът, нали?

Щом иска нещо, Елейн го получава, помисли си тя, защото знаеше какво ще й отговори Джон.

— Щом иска нещо, Елейн го получава — изсмя се Джон гръмко. Беше едър, набит мъж с бавни и отмерени движения. На петдесет и три години оредяващата му коса беше съвсем посивяла. Кръглото му лице беше открито и приятно. — Ела тук, скъпа.

— Джон, не ми разрошвай косата!

— Няма да го направя, макар че ми харесва, когато е рошава. Просто искам да поднеса на домакинята малък подарък.

Елейн пое от ръцете му пакетчето.

— Много мило, Джон. Какво е това?

— Бурканче маслини. Какво друго би могло да бъде? Отвори го.

Наистина беше бурканче от маслини, но в него имаше топче мека синя амбалажна хартия.

— И за какво бих могла да го използвам? — попита Елейн, докато отвиваше капака на бурканчето и бъркаше в него. Започна да дърпа хартията.

— Внимавай — предупреди я Джон. — Тези маслини са скъпи.

Елейн извади хартията и я разгъна. В нея имаше обици от оникс с формата на полумесец, обточени с диаманти.

— Джон!

— Каза, че ще облечеш черна пола със сребристи нишки. Реших, че ти трябват подходящи обици.

Елейн обхвана с ръце врата му и възкликна:

— Прекалено си добър, за да си истински! А аз не съм свикнала да ме глезят.

— За мен ще бъде удоволствие да те глезя. Достатъчно си се блъскала и затова го заслужаваш.

Тя взе лицето му в ръце и притегли устните му до своите.

— Благодаря ти.

На вратата се позвъни. Някой стоеше и ги гледаше през стъклото.

— Ей, вие двамата, няма ли най-после да спрете да се прегръщате и да ни поканите да влезем?

Първите гости бяха пристигнали.

Много приятно събиране, каза си Помили, след като се отдалечи от шведската маса и седна на канапето. Шест от двойките всяко лято почиваха на Кейп Код и се отдадоха на спомените си.

— Адам, помниш ли, когато взехме лодката на баща ти и отидохме до Нантъкет? Той сериозно се разсърди.

— Забравих да му кажа какви са плановете ни — ухили се Адам.

— Майка ми беше страшно ядосана — каза Елейн. — Непрекъснато ми опяваше, че съм била единственото момиче, тръгнало с петима млади мъже. Какво щели да си помислят хората?

— А всички ние побесняхме, че не сме получили покана — отбеляза с провлечен глас тихата брюнетка от Истхам. — До една бяхме луди по Адам.

— А не по мен? — възмутено попита съпругът й.

— По теб се заплеснах през следващото лято.

— Ами когато изкопахме дупката, за да печем миди… Изтрепах се да събирам водорасли. И онова глупаво дете, което тичаше по плажа и едва не падна в дупката. Годината, през която…

Помили се усмихваше и се опитваше да слуша, но умът й беше другаде.

Годеникът на Елейн, Джон Нелсън, седеше на стола до канапето. Обърна се към Помили и я попита:

— А вие какво сте правили, докато тия хора са лудували на Кейп Код?

Помили с облекчение му отвърна:

— Същото, което прави дъщеря ви. Работех като бавачка. Три поредни години ходех на брега на Джърси с едно семейство с пет деца.

— Едва ли подобно нещо би могло да се нарече почивка.

— Чувствах се добре. Децата бяха послушни. Между другото, исках да изкажа възхищението си от Ейми. Оправя се чудесно с бебето.

— Благодаря ви. Но трябва да ви уверя, че ми създава проблеми, понеже не приема Елейн.

— Не смятате ли, че като започне да учи в колежа и срещне приятели, ще промени отношението си към нея?

— Надявам се. Тревожеше се, че ще се чувствам самотен, след като замине. А сега, изглежда, се страхува, че след като двамата с Елейн се оженим, тя вече няма да има дом. Странно, но вината е моя, защото я възпитах да се чувства стопанката на къщата и не желае да бъде изместена. — Той сви рамене. — Предполагам, че ще го преживее. Но да говорим за друго. Сигурен съм, млада госпожо, че и вие като мен ще останете доволна от Кейп Код. Дойдохме на почивка тук от Пенсилвания преди двайсет години. Жена ми толкова много хареса мястото, че в крайна сметка се преселихме. За щастие успях да продам застрахователното си бюро и да се заловя със същата дейност в Кейп Код. Когато решите да си купите къща, ще се погрижа за вас. Много хора не разбират същността на застраховането. Това е очарователна професия.

Десет минути по-късно Помили му се извини и отиде да си сипе още една чаша кафе. Застраховането не е чак толкова очарователна професия, помисли си тя, а после се почувства виновна, че подобно нещо й е минало през ума. Джон Нелсън беше добър човек, макар и скучноват. Докато си пълнеше чашата, Адам се приближи към нея.