Мери Кларк - Къщата

— Помили, защо си преместила Хана в люлката през нощта?

Помили стреснато седна в леглото и впери поглед в него.

Беше объркана и леко разтревожена. Не си спомням да съм ходила при нея, разсъждаваше тя. Но ако му кажа това, Адам ще си помисли, че съм луда. Прозя се и измърмори:

— Събуди се и не искаше да заспи отново. Реших да я полюлея малко.

— И аз сметнах, че си го направила, за да я успокоиш — отвърна Адам.

Хана вдигна главичката си от рамото му и се обърна. Щорите бяха спуснати и светлината, която проникваше през пролуките покрай тях, беше слаба. Бебето дълго се прозява и примигва, а после се усмихна и се протегна.

В полутъмната стая толкова прилича на Боби, каза си Помили. Така се събуждаше и той — прозяваше се, усмихваше се и се протягаше.

Помили погледна Адам. Той не биваше да разбере, че е готова да изпадне в паника. Потърка си очите.

— Четох до късно. Спи ми се.

— Можеш да спиш колкото искаш. Целуни нашата зора и аз ще я отнеса долу. Ще се погрижа добре за нея. — Той й подаде бебето.

— Не се и съмнявам — отвърна Помили. Приближи личицето на бебето до устните си и прошепна: — Здравей, ангелче.

Тати може да се грижи добре за теб, помисли си Помили. Запомни обаче едно: когато дойде денят, в който сметна, че аз самата не съм в състояние да го правя, ще си отида от този свят.

7 август

Хенри и Фийби Спрейг седяха на една маса на открито в „Уейсайд“. За първи път през това лято Хенри беше извел жена си да обядват навън. По устните на Фийби играеше усмивка. Обичаше да наблюдава хората, а главната улица на Чатам беше оживена. Туристите и жителите на града разглеждаха стоките по витрините, влизаха и излизаха от магазините за деликатеси или бързаха към многобройните ресторанти.

Хенри погледна менюто, което му подаде салонната управителка. Реши, че ще поръча шунка с яйца и холандски сос, защото знаеше, че на Фийби й харесва начинът, по който ги приготвяха в заведението.

— Добро утро. Готови ли сте с поръчката, сър?

Хенри вдигна очи и се втренчи в поразително красивата сервитьорка. Беше Тина, младата жена, която беше видял в „Чешир“, срещу фризьорския салон, в началото на юли. Тогава Скот му каза, че е актриса в театъра на Кейп Код.

По нищо не пролича, че го е познала, но всъщност миналия път почти не го забеляза, преди да изхвърчи от бара.

— Да, можем да поръчаме.

Докато се хранеха, Хенри Спрейг коментираше минувачите.

— Виж, Фийби, внуците на Джим Сноу. Помниш ли как ходехме заедно със семейство Сноу на театър?

— Престани да ме питаш дали помня. Да, разбира се — сопна му се тя и продължи да си пие кафето. Само след миг се приведе напред и се огледа, а очите й шареха от маса на маса. После промърмори: — Толкова много хора. Не ми се стои тук.

Хенри въздъхна. Надяваше се, че избухването й е добър признак. При някои пациенти лекарството, което Фийби приемаше, имаше невероятно добро действие — спираше развитието на болестта на Алцхаймер и дори я лекуваше. Откакто й го предписаха, Фийби понякога си възвръща за кратко време паметта, помисли си той. Или просто си въобразявам, защото на мен ми се иска да е така?

Сервитьорката им донесе сметката. Когато остави парите на масата, Хенри я погледна. Имаше притеснен и потиснат вид, а жизнерадостната й усмивка беше странно отнесена. Познала ме е, каза си той, и сега се чуди дали я свързвам със Скот Коуви.

Стана му приятно от откритието и нямаше намерение да се издава. Изправи се с усмивка на безразличие и дръпна назад стола на Фийби.

— Готова ли си, скъпа?

Фийби се втренчи в сервитьорката и я попита:

— Как си, Тина?

Нат Куган и жена му Деби имаха малка моторница. Купиха я на старо, когато момчетата бяха малки, но благодарение на щедрите грижи на Нат тя все още беше в отлично състояние. Тъй като синовете им щяха да прекарат следобеда във Фенуей Парк, наблюдавайки мача на „Ред Сокс“, Нат предложи на Деби да се разходят с лодката. Тя повдигна вежди.

— Нали не обичаш да ходиш на излет?

— Не обичам да седя сред полето, където мравките пълзят навсякъде.

— Мислех си, че ще провериш кошовете за омари, а после ще се върнеш да гледаш мача — сви рамене Деби. — Нещо не разбирам, но няма значение. Ще приготвя сандвичи.

Нат погледна с обич жена си. Човек не може да скрие нищо от Деб, помисли си той.

— Не, почини си малко. Аз ще се погрижа за всичко.

Отиде до магазина за деликатеси и купи сьомга, пастет, солени бисквити и грозде. Не бих се отказал от нищо, което предлагат, каза си той.