Мери Кларк - Къщата

Можеше да му каже, че Тина не е разбрала за завръщането му в Кейп Код. После за проклетия тя напусна Сандуич и постъпи на работа в „Уейсайд“. След като ги видя да вечерят там с Вив, започна да му се обажда. Единствения път, когато се видяха, точно Хенри Спрейг, а не някой друг, седеше до него в едно заведение! Спрейг не беше глупав. Дали беше уместно да го уведоми, че Тина се отби при него веднъж, след като Вивиан почина, за да му изкаже съболезнования?

В четири часа телефонът иззвъня. Скот се намръщи и стана, за да се обади. Дано да не е онзи детектив, помисли си той.

Беше Елейн Аткинс. Покани го на барбекю в къщата на годеника си.

— Там ще бъдат няколко приятели на Джон, важни хора, с които е добре да се запознаеш заяви тя. — Между другото, снощи видях Адам. Каза ми, че ще поеме защитата ти.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Елейн. Разбира се, с удоволствие ще дойда у Джон.

Един час по-късно, когато тръгваше, забеляза осемгодишния шевролет на Нат Куган, паркиран пред къщата на семейство Спрейг.

Нат Куган се отби у семейство Спрейг, без да им се е обадил предварително. Направи го нарочно. Беше сигурен, че Хенри Спрейг премълча нещо за Скот Коуви, и се надяваше елементът на изненада да го накара да отговори на въпросите, които възнамеряваше да му зададе.

Хладният поздрав на Спрейг му даде да разбере, че не се е лъгал. Разбра, че е трябвало да ги предупреди по телефона. Очакваха гости.

— Няма да ви отнема повече от една-две минути.

— В такъв случай заповядайте.

Хенри Спрейг забързано го поведе през къщата към терасата. Когато стигнаха, Нат схвана причината за нетърпението му. Спрейг беше оставил жена си навън и тя мигом беше тръгнала през моравата към къщата на Коуви.

Спрейг я настигна и я върна обратно.

— Седни, скъпа. Очакваме да ни посетят Адам и съпругата му.

Не предложи стол на Нат.

Нат реши да играе с открити карти.

— Мистър Спрейг, според мен Скот Коуви нарочно е изоставил жена си, докато са плували под водата, и аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да го докажа. Онзи ден останах с впечатлението, че се чудехте дали да не ми кажете още нещо. Знам, че сте човек, който не се бърка в чуждите работи, но в случая трябва да го направите. Представете си колко се е уплашила Вивиан, когато е разбрала, че ще се удави. Как бихте се чувствали вие, ако някой преднамерено се опитва да въвлече жена ви в някаква опасна ситуация, а после я изостави?

От известно време Хенри Спрейг полагаше невероятни усилия да се откаже от пушенето. Сега усети, че посяга към вътрешния джоб на сакото, за да извади лулата, която всъщност беше оставил в чекмеджето на бюрото си. Реши, че ще я вземе, след като изпрати детектива.

— Да, прав сте — започна неохотно той. — Три седмици преди смъртта на Вивиан се отбих в „Чешир“. Скот Коуви беше там. Влезе млада жена, чието име е Тина. Сигурен съм, че си бяха уговорили среща. Той се престори на изненадан, тя разбра, че нещо не е наред, и изчезна. Беше непозната за мен. Днес отново я видях. Сервитьорка е в „Уейсайд“.

— Благодаря ви — тихо каза Нат.

— Има още нещо. Жена ми знае името й. Не мога да си обясня къде са се виждали, освен…

Той погледна към дома на Вивиан Карпентър Коуви.

— Няколко пъти вече Фийби се измъква и отива в къщата на Вивиан. Сградата няма климатична инсталация и прозорците обикновено са отворени. Навярно е видяла Тина там. Това е единственото обяснение, за което се сещам.

— Мисля, че постъпихме правилно, като оставихме Хана на Ейми за няколко часа — заяви Адам, когато отминаха фара и се отправиха към центъра на Чатам. — Доколкото разбрах, Фийби не търпи компания. Едва ли би могла и да обсъжда бележките си с теб. Радвам се обаче, че Хенри се отзова на молбата ти да ти ги предостави.

— И аз. — Помили направи усилие гласът й да прозвучи въодушевено, но й беше трудно.

Денят беше чудесен, помисли си тя. Прекараха известно време на плажа, после четоха неделните вестници, докато Хана спеше. Около три и половина, когато се разрази бурята, стояха до прозореца и гледаха дъжда, който се изливаше в океана, и яростно издигащите се вълни. Спокоен, приятен ден, прекаран заедно с Адам и с бебето, както беше преди.

Но съзнанието на Помили непрекъснато беше заето със страха от предстоящата нервна криза. Чудеше се какво става с нея. Не каза на Адам за обхваналата я паника на железопътния прелез, макар че сигурно щеше да я разбере. Но да му съобщи, че през нощта, когато той беше в Ню Йорк, се събуди от шума на влак, който бучеше така, сякаш преминаваше през къщата! Какво би помислил всеки нормален човек за подобна история? Или да признае, че няма спомен дали е била снощи в стаята на бебето? За нищо на света!