Мери Кларк - Къщата

— Забавляваш ли се, скъпа? Толкова се беше задълбочила в разговора с Джон, че не успях да отклоня погледа ти. Харесват ли ти приятелите ми?

— Чудни са! — Помили направи усилие гласът й да прозвучи въодушевено.

Всъщност предпочиташе да бъде само с Адам. Първата седмица от почивката им беше към края си, а той прекара два дни от нея в Ню Йорк. Днес трябваше да се приберат рано от плажа, защото мъжът й имаше среща със Скот Коуви, а сега се събраха с всички тези хора, които й бяха съвършено непознати. Очите на Адам бяха отправени встрани от нея.

— Още не съм имал възможност да си поприказвам насаме с Елейн — заяви той. — Бих желал да й разкажа за срещата си с Коуви.

Помили си спомни колко й стана приятно, когато разбра, че Адам е решил да поеме защитата на Скот.

На вратата се позвъни и без да чака да й отворят, в къщата влезе жена, прехвърлила шейсетте. Елейн скочи.

— Джан, радвам се, че успя!

Адам обясни на Помили:

— Елейн спомена, че е поканила Джан Пейли, собственичката на къщата „Помни“.

— О, това е интересно! С удоволствие бих си поговорила с нея.

Помили разгледа мисис Пейли, докато жената прегръщаше Елейн. Хубава е, помисли си тя. Джан Пейли не носеше грим. Побеляващата й коса беше чуплива. Кожата й беше набраздена от фини бръчки. Имаше вид на човек, който не държи непременно да бъде с тен. Усмивката й беше топла и великодушна.

Елейн я представи на Помили и Адам.

— Новите ти наематели, Джан.

Помили забеляза съчувствието в погледа на жената. Очевидно Елейн й беше разказала за Боби.

— Къщата е прекрасна, мисис Пейли — искрено заяви тя.

— Много се радвам, че ви харесва. — Мисис Пейли отказа на поканата на Елейн да хапне нещо. — Благодаря ти. Бях на официална вечеря в клуба. Бих пийнала обаче кафе.

Моментът беше подходящ да даде възможност на Адам да проведе разговора си с Елейн. Гостите бяха започнали да се разделят на групички.

— Мисис Пейли, имате ли нещо против да седнем?

— Би било чудесно.

Докато се настаняваха на канапето, Помили чу, че приятелите на Адам подхващат нова история за някакво приключение, станало отдавна.

— Преди няколко години бях на срещата на съпруга си със съучениците му по случай петдесетата годишнина от завършването на гимназията — каза Джан Пейли. — Едва не полудях от спомените им за добрите стари времена. Но след като се изприказваха, беше много приятно.

— Сигурно е нормално.

— Дължа ви извинение — продължи мисис Пейли. — Повечето от мебелите в къщата са отвратителни. Решихме да използваме това, което заварихме, докато направим ремонта. После щяхме да я обзаведем наново.

— Мебелите в голямата спалня са красиви.

— Да. Видях ги на един търг и просто не можах да ги отмина. Люлката обаче открих сред купчина боклуци в мазето. Оригинална е, мисля, че е от началото на седемнайсети век. Може би е там от самото начало. Историята на къщата е доста интересна.

— Във версията, която чух, се разказва, че някакъв морски капитан я построил за младата си съпруга. После я напуснал, като научил, че има връзка с друг мъж.

— Съществуват и други важни подробности. Предполага се, че съпругата му Мехитабел му се е клела във вярност. На смъртното си легло е дала обет да остане в къщата, докато й върнат бебето. Но, естествено, за половината от старите къщи в Кейп Код се носят легенди. Някои напълно здравомислещи хора смятат, че домът им е обитаван от духове.

— Обитаван от духове?!

— Да. Една моя приятелка купи стара къща, съвсем съсипана от хора, които сами са се опитвали да я преустроят. Възстановиха я и я обзаведоха с оригинални мебели. Една сутрин тя се събудила от шум по стълбите. После вратата на спалнята се отворила. Жената се кълне, че по килима имало следи от стъпки.

— На нейно място щях да умра от страх.

— Сара твърди, че е изпитала невероятно блаженство. Почувствала се като дете, когато майка му подпъхва одеялото, докато го завива. После усетила потупване по рамото и сякаш чула глас, който промълвил: „Толкова се радвам, че се погрижихте за дома ми.“ Сигурна е, че е била първата собственица, доволна от възстановяването на къщата.

— Видяла ли е някога призрак?

— Не. Сара вече е вдовица и е доста стара. Уверява ме, че от време на време усеща присъствие, което й действа добре. Според нея просто двете възрастни дами съжителстват щастливо в къщата.

— Вярвате ли на тази история?

— Не бих казала, че се съмнявам в достоверността й.

Помили отпи от кафето и събра смелост да зададе следващия си въпрос.