Мери Кларк - Къщата

Колкото й невероятно да изглеждаше, когато най-накрая се роди Хана и лекарят й я подаде, Помили я отблъсна:

— Искам Боби! — проплака тя. — Искам Боби!

Адам пое бебето, притисна го до гърдите си и прошепна, сякаш се страхуваше, че е разбрало думите на майка си:

— Всичко е наред, Хана. Ние те обичаме.

След време Помили му каза:

— Когато ми я подадоха, преживях отново момента, в който държах на ръце Боби след катастрофата. Чак тогава осъзнах как съм се чувствала.

Това беше началото на така наречения посттравматичен стрес. През първия месец беше много тежко. Хана имаше колики и пищеше с часове. Наеха сестра, която живееше у тях. Но един следобед тя беше излязла по работа, а бебето се беше разплакало. Адам се прибра вкъщи и завари Помили седнала на пода до креватчето, пребледняла и трепереща, запушила с пръсти ушите си. Когато обаче мина на изкуствено хранене, Хана като по чудо се превърна в слънчево бебе и пристъпите на болестта на Помили се разредиха.

Не трябваше толкова скоро да я оставям сама, помисли си Адам. Или поне можех да настоявам бавачката да преспива при нея.

В седем часа не можеше да чака повече и се обади в Кейп Код. Отпусна се облекчено, когато чу гласа на Помили.

— Нейно величество те е събудила малко раничко, скъпа.

— Съвсем малко. Утрото ни харесва.

В гласа на Помили имаше нещо особено. Адам едва се въздържа да не изрече думите, които напираха да излязат от устата му. Добре ли си? Помили ненавиждаше начина, по който той непрекъснато се безпокоеше за нея.

— Ще се прибера със самолета, който излита в четири. Искаш ли да се обадиш на Ейми да гледа Хана, а ние двамата да вечеряме навън?

Колебание. Какво не беше наред? Но след миг Помили отвърна:

— Би било чудесно, Адам…

— Какво има, скъпа?

— Нищо. Просто ни е мъчно за теб.

След като затвори телефона, Адам се обади на летището и попита:

— Има ли полет за Кейп Код преди четири часа?

Щеше да излезе към дванайсет от съда. Може би щеше да успее да хване самолета в един и половина.

Помили беше притеснена и Адам най-вече се тревожеше от факта, че тя няма да му каже причината за безпокойството си.

Агенцията за недвижими имоти на Елейн Аткинс се намираше на главната улица в Чатам. Мястото е много важно, мислеше си тя винаги когато някой минувач се спреше да погледне снимките на къщите, с които разполагаше. Откакто се премести тук, значително по-голям брой хора се отбиваха при нея и тя все по-често успяваше да превърне тези прояви на предварителен интерес в чудесни покупки.

През това лято опита още един трик. Правеше снимки от въздуха на къщите, разположени на особено красиви места. Една от тях беше на къщата „Помни“. В десет часа, когато Елейн пристигна на работа, помощничката й, Мардж Сейлъм, й съобщи, че вече двама души са питали за нея.

— Снимката от въздуха върши чудеса. Смяташ ли, че постъпи правилно, като я даде на наемателите, без да искаш съгласието им да бъде показвана на евентуалните купувачи?

— Нямаше друг начин — рязко й отвърна Елейн. — Адам Никълс не е човек, който би изтърпял потока от хора в къщата, в която живее. А и плати максималния наем. Но ние нищо не губим. Интуицията ми подсказва, че семейството Никълс ще решат да я купят.

— Мислех си, че ще отиде в Харидж Порт. Това е родното място на неговите близки и семейството му всяко лято почиваше там.

— Да, но Адам винаги е обичал Чатам. Пък и е способен да оцени изгодната сделка. Не трябва да забравяме и факта, че предпочита да притежава, а не да наема къща. Ако жена му остане доволна, той е бъдещият ни клиент. Ще видиш. — Тя се усмихна на Мардж. — Но ако случайно се откаже, Скот Коуви също я харесва. Когато нещата при него се уталожат, ще реши да си купи жилище. Не би желал да остане в къщата на Вивиан.

Приятното лице на Мардж стана сериозно. Петдесетгодишната домакиня започна работа при Елейн в началото на лятото и установи, че й е интересно да се занимава със сделки с недвижимо имущество. Обичаше клюките и, както твърдеше на шега Елейн, умееше да ги улавя във въздуха.

— За Скот Коуви се чуват какви ли не приказки — подхвърли тя.

Елейн бързо махна с ръка — жест, с който винаги искаше да покаже, че се е подразнила.

— Защо не оставят нещастния човечец на мира? Ако Вивиан не беше получила толкова голямо наследство, всички щяха да са на негова страна. Типично за хората тук е, че не могат да приемат семейното богатство да отиде в ръцете на някой чужд човек.