Мери Кларк - Къщата

Скот прекара целия ден на „Играчката на Вив“. Осемметровата моторница беше в отлично състояние. Вивиан говореше, че иска да я смени с платноходка.

— След като вече разполагам с капитан, дали да не купим по-голяма лодка, за да правим по-сериозни пътешествия?

Толкова много планове! Толкова много мечти! Скот не се беше спускал под вода от последния ден, който прекара с Вивиан. Днес известно време лови риба, провери кошовете и със задоволство откри, че са се хванали четири големи омара, облече водолазния си костюм и се спусна за малко на дъното на океана.

Закара моторницата в яхтклуба, прибра се вкъщи в пет и половина и веднага отиде у семейство Спрейг с омарите. На позвъняването му отговори Хенри Спрейг.

— Мистър Спрейг, когато бяхте у нас на сватбеното тържество, жена ви хареса омарите. Днес хванах няколко и реших, че не е лошо да ви донеса един-два.

— Много мило — искрено отвърна Хенри. — Няма ли да влезете?

— Не, благодаря. Пожелавам ви приятен апетит. Как е мисис Спрейг?

— Все така. Не искате ли да я видите за малко? А, почакайте, тя идва.

Обърна се в момента, когато жена му се приближаваше към тях по коридора.

— Фийби, нашият Скот ти е донесъл омари. Нали е много любезно от негова страна?

Фийби Спрейг погледна Скот Коуви и очите й се разшириха.

— Защо плачеше толкова силно?

— Никой не е плакал, скъпа — успокои я Хенри Спрейг и я прегърна през рамо.

Фийби Спрейг се отдръпна от него.

— Няма ли най-после да ме чуеш? — изкрещя тя. — Казвам ти, че в къщата ми живее някаква жена, а ти не ми вярваш. — Сграбчи ръката на Скот и посочи към огледалото над масата във фоайето. Тримата се виждаха в него. — Погледнете тази жена. — Фийби се пресегна и докосна собственото си отражение. — Тя живее в къщата ми, а той не ми вярва.

Притеснен от несвързаните думи на Фийби Спрейг, Скот се върна вкъщи, дълбоко замислен. Беше решил да свари един от останалите омари за себе си, но установи, че не му се яде. Наля си уиски и провери телефонния секретар. Имаше две съобщения. Беше се обадила Елейн Аткинс, за да го попита дали да обяви къщата за продан. Разполагала със сигурен купувач. Другото съобщение беше от бащата на Вивиан. Двамата със съпругата си искали да обсъдят спешно някакъв въпрос с него. Щели да се отбият към шест и половина, но нямало да му отнемат много време.

Скот се чудеше какво ще говорят с него. Погледна си часовника. Вече беше шест и десет. Остави чашата и бързо взе душ. Облече тъмносиня риза от трико и дебели памучни панталони и обу платнени обувки. Точно се решеше, когато чу звънеца.

Ан Карпентър за първи път посещаваше дома на дъщеря си след нещастието. Без да знае какво търси, тя огледа всекидневната. През трите години, откакто Вивиан притежаваше къщата, Ан беше идвала тук само няколко пъти. Почти нищо не се беше променило. Вивиан беше обзавела спалнята с нови мебели, но тази стая си беше останала същата. При първото си гостуване Ан й предложи да махне малкото канапе и някои от евтините репродукции, но Вивиан гневно се възпротиви, макар че я беше попитала за мнението й.

Скот им предложи да пийнат.

— Аз тъкмо си сипах малко уиски. Ще ми бъде приятно да ми правите компания.

Против волята си Ан призна, че държането му е непресторено тъжно. Изглеждаше невероятно красив — русокос, загорял от слънцето, със светло кестеняви очи. Никак не беше чудно, че Вивиан се е влюбила в него. Ан се питаше какво е видял той у нея, освен парите й? После въпросът й се стори отвратителен. Ужасна мисъл за една майка, укори се тя.

— Какви са плановете ви, Скот? — попита Греъм Карпентър.

— Нямам никакви планове. Все още ми се струва, че всичко е само лош сън. Като че ли не мога да повярвам. Както знаете, двамата с Вив търсехме да купим по-голяма къща. Спалните на горния етаж са малки. Не ни се искаше, след като ни се роди дете, домашната помощница постоянно да ни се мотае в краката. Дори бяхме измислили име — Греъм, ако е момче, а Ан, ако е момиче. Вивиан ми каза, че непрекъснато ви е поднасяла разочарования, и искаше по някакъв начин да покаже уважение към вас. Смяташе, че вината е у нея, а не у вас.

Ан почувства, че в гърлото й заседна бучка. Гледаше как съпругът й конвулсивно стиска устни.

— Въобще не се разбирахме — тихо отбеляза Ан. — Понякога става така и родителите се надяват, че нещата ще се оправят. Бих се радвала, ако Виви наистина е имала намерение да промени отношението си към нас. Във всеки случай ние определено не искахме повече да се караме с нея.