Мери Кларк - Къщата

Телефонът иззвъня. Скот скочи.

— Ще отида да се обадя — каза той и бързо се отправи към кухнята.

Миг по-късно Ан с изненада установи, че мъжът й си взе чашата и тръгна по коридора към банята. Върна се в момента, в който Скот влезе.

— Сложих още малко вода в уискито — обясни Греъм.

— Трябваше да вземете студена вода от хладилника в кухнята — отвърна Скот. Разговорът не беше свързан с нещо лично. Собственичката на агенцията за недвижими имоти се интересува дали е удобно да доведе един купувач. Казах й, че няма да продавам къщата.

— Скот, искаме да ви попитаме нещо. — Греъм Карпентър се опитваше да овладее гласа си. — Става въпрос за смарагдовия пръстен на Вивиан. От поколения е собственост на семейството на майка й. Сега у вас ли е?

— Не.

— Вие идентифицирахте тялото. Вивиан никога не го сваляше от пръста си. Не беше ли на ръката й, когато я откриха?

— Мистър Карпентър, добре че не видяхте с мисис Карпентър тялото. — Скот извърна очи. — Толкова беше обезобразено от рибите, че беше неузнаваемо. Ако пръстенът беше у мен, веднага бих ви го дал. Знам, че е семейна реликва. Има ли нещо друго от вещите на Вивиан, което бихте желали да получите? Дрехите й дали ще станат на сестрите й?

— Не… не. — Ан трепна.

Двамата със съпруга й се изправиха на крака.

— В най-скоро време ще ви поканим на вечеря, Скот — заяви Ан.

— Благодаря. Винаги съм си мислил, че би трябвало да се опознаем по-отблизо.

— Навярно ще отделите за нас няколко снимки на Вивиан, освен ако не ви се иска да се разделяте с тях — каза Греъм Карпентър.

— Разбира се.

Когато се качиха в колата и потеглиха, Ан се обърна към мъжа си:

— Греъм, ти не сипа вода в уискито си. Защо излезе?

— Реших да огледам спалнята. Ан, не ти ли направи впечатление, че във всекидневната нямаше нито една снимка на Вивиан? Трябва да ти кажа, че същото е и в спалнята. Обзалагам се, че в къщата не е останала никаква следа от нашата дъщеря. Не обичам Коуви и не му вярвам. Не е искрен. Знае повече, отколкото казва, и аз ще стигна до същността на нещата.

Поставиха компютър, принтер и факс в библиотеката. Компютърът и принтерът заеха повечето свободно място. Този факт обаче не ги притесни, защото Помили не възнамеряваше да отделя много време за писане, а портативната пишеща машина, с която Адам не желаеше да се раздели въпреки настояването на жена си, можеше да се сложи навсякъде.

До момента Адам успяваше да се противопостави на усилията на Помили да го накара да започне да си служи с компютър. Помили пък беше не по-малко непреклонна, що се отнасяше до желанието на Адам да я научи да играе голф.

— Имаш завидна координация. Ще станеш много добра — упорстваше Скот.

Споменът озари лицето й с усмивка, докато работеше на дългата маса за хранене в кухнята. Не в кухнята, а в „бърлогата“, напомни си Помили. Време е да свикна с някои думи, които са се употребявали тук в миналото, след като действието в книгата ми ще се развива на това място. Сама с бебето в къщата, тя се чувстваше много по-удобно в занемарената, но притежаваща невероятен чар стая с огромното огнище, с миризмата на чеснов хляб. Тази вечер възнамеряваше само да нахвърля някои бележки. Винаги го правеше в тетрадка, чиито листа можеха да се откъснат, ако се наложеше.

— А сега да започваме — промърмори Помили и написа заглавието „Приключенията на Дейвид в тясната земя“.

Помисли си, че всичко започна много странно. След като завърши колежа, успя да си намери работа като кореспондент в „Травъл Таймс“. Знаеше, че иска да стане писателка, но не беше наясно точно каква. Майка й се надяваше, че ще се захване с живопис, но Помили беше сигурна, че това не е за нея.

Успехът дойде, когато главната редакторка й възложи да отрази откриването на един нов хотел в Хонконг. Одобриха статията, без да правят почти никакви съществени поправки. Момичето нерешително показа акварелите, на които беше нарисувала хотела и околността. Списанието помести статията заедно с илюстрациите, а на двайсет и две години Помили стана завеждащ отдел в „Травъл Таймс“.

Идеята да започне да пише детски книжки, използвайки темата за миналото и настоящето, в която Дейвид се връща назад в годините и живее като дете от някой отминал век, се роди постепенно. Вече беше написала четири книжки, като сама подготви и илюстрациите. В първата действието се развиваше в Ню Йорк, във втората — в Лондон, в третата — в Париж, а в четвъртата — в Сан Франциско. Всичките се радваха на голяма популярност.