Мери Кларк - Къщата

Сега Хенри си помисли, че пропускът сигурно е бил случаен. Навярно е забравил, защото случката не е била важна за него. Може би си е въобразил, че Скот е неспокоен. Не бива да се превръщаш в досаден клюкар, каза си той, докато седеше с детектива. Няма смисъл да обсъждаш тази подробност.

Когато подаваше на Хенри визитната си картичка, Нат се мъчеше да си обясни защо човекът крие нещо от него.

Помили закара Адам до летището в Барнстабъл.

— Много си кисел — закачи го тя, след като спря на паркинга.

— Признавам — озари се от усмивка лицето му. — Никак не ми се ходи до Ню Йорк. Не ми се ще да ви оставям двете с Хана. Нямам желание да напускам Кейп Код. — Той спря и помисли малко. — Чакай да видим какво още бих добавил.

— Горкото момче! — отвърна шеговито Помили и обхвана главата му с ръце. — Ще ни липсваш. — Поколеба се за миг и продължи: — Прекарахме няколко прекрасни дни, нали?

— Великолепни!

— Изглеждаш по-добре с къси панталони и сандали — заяви тя и оправи вратовръзката му.

— И аз самият се харесвам повече. Скъпа, сигурна ли си, че не предпочиташ Ейми да преспи при теб?

— Абсолютно. Адам, моля те…

— Добре, ще ти се обадя довечера. — Наведе се към задната седалка, докосна крачето на Хана и й каза: — Бъди послушна, сладурче.

Когато Адам се обърна и помаха с ръка, преди да влезе в залата, Хана го изпрати със слънчевата си беззъба усмивка.

След като се наобядваха, секретарката на Адам се обади и му съобщи, че е насрочено извънредно заседание на съда, на което би могло да се отмени пускането под гаранция на съпругата, ответница в делото „Потър“. Обвинението твърдеше, че е заплашвала свекърва си. Адам се надяваше, че ще минат поне десет дни, преди да му се наложи да пътува за едно денонощие до Ню Йорк. Но поводът му се стори сериозен и той реши, че е наложително да се заеме лично с проблема.

Помили излезе от района на летището, мина по околовръстния път и пое по шосе №28. Стигна до железопътния прелез. Почувства как по челото й изби ледена пот. Спря и уплашено погледна в двете посоки. В далечината на линията имаше товарен влак. Стоеше си на релсите. Предупредителните светлини не бяха включени. Бариерата беше вдигната. Въпреки всичко за миг Помили остана неподвижна, сякаш се беше парализирала.

Нетърпеливото бибиткане зад нея я накара да се опомни. Натисна педала за газта. Колата подскочи по релсите. Наложи се да удари спирачки, за да не се блъсне в автомобила пред себе си. О, господи, помисли си тя, моля те, помогни ми! Хана се раздруса на столчето и се разплака.

Помили отби към паркинга пред крайпътния ресторант и спря колата в най-отдалечения му ъгъл. Слезе и взе Хана на ръце.

Притисна я до себе си и също се разплака.

Греъм Карпентър не можеше да заспи. Опита се да лежи тихо на спалнята, отдавна заменила двойното легло, което споделяха с Ан, след като се ожениха. Когато наближи двайсетата годишнина от сватбата им, и двамата решиха, че се нуждаят от повече място, и направиха промяната. Сега разполагаха със свободно време и можеха да си позволят да пътуват, защото и малката им дъщеря вече учеше в колеж.

Вечерта, когато пристигна спалнята, двамата вдигнаха тост с шампанско. Наскоро след това беше зачената Вивиан. Понякога Греъм се чудеше дали от самото начало момичето не е знаело, че е нежелано. Дали постоянната й враждебност към тях и несигурността, която изпитваше към околните, не се бяха зародили още в утробата на майка й?

Странно хрумване. Вивиан беше капризно, неспокойно бебе, което най-напред се превърна в трудно дете, а после — в непокорна девойка. Не се справяше добре в училище и непрекъснато се вайкаше. Ръководеше се от мотото: „Правя всичко възможно“. Когато го изразяваше гласно, гневният отговор на баща й беше: „По дяволите, не правиш всичко възможно. Не ти е ясно какво означават тези думи.“

Два пъти я отстраняваха, а накрая я изключиха от пансиона, в който другите момичета се справяха добре. Известно време вземаше наркотици, но за щастие се отказа от тях. А после постоянно изпитваше удоволствие да дразни Ан. Молеше я да й помогне в избора на дрехи, след което отказваше да се вслуша в съветите й.

Не завърши колежа и не се задържа на нито една работа повече от шест месеца. Преди години Греъм помоли майка си да направи така, че Вивиан да получи парите, които й е завещала, чак когато навърши трийсет години. Но тя се сдоби с тях на двайсет и една годишна възраст, купи къщата и рядко им се обаждаше. През май, когато им позвъни, за да ги покани на гости, те страшно се изненадаха. Оказа се, че вече е омъжена.