Мери Кларк - Къщата

— Дай ми я. — Помили посегна към бебето. — Не е ли чудесно да се грижим за нея, като само от време на време използваме бавачка? Ако бъдещата заварена дъщеря на Елейн наистина се окаже добра за тази цел, ще прекараме разкошно лятото.

— В колко часа ще дойде момичето?

— Около десет.

Точно в десет часа на алеята спря малка синя кола. Помили наблюдаваше стройната фигура и дългата пепеляворуса коса на Ейми, вързана на опашка, докато тя се приближаваше по пътеката. Направи й впечатление, че в стойката й и в начина, по който беше пъхнала ръце в джобовете на късите си панталони и е изправила раменете си, има нещо агресивно.

— Не знам — промърмори Помили и тръгна към вратата, да й отвори.

— Какво не знаеш? — попита Адам, като вдигна глава от документите, разпръснати по масата.

— Шшт — даде му знак да замълчи Помили.

След като влезе при тях обаче, момичето създаде съвсем друго впечатление. Представи се и веднага, се приближи до бебето, което беше в кошарката, поставена насред кухнята.

— Здравей, Хана! — Ейми внимателно протегна ръка, докато Хана я хвана за пръста. — Добро момиче. Стискаш здраво. Искаш ли да станем приятелки?

Помили и Адам се спогледаха. Вниманието на Ейми изглеждаше непресторено. След като поговори с нея няколко минути, Помили стигна до извода, че Елейн не е оценила напълно уменията й. Момичето се занимаваше с гледане на деца от тринайсет годишна възраст и неотдавна беше работила в семейство с близнаци на една година. Имаше намерение да учи за детска учителка.

Уговориха се Ейми да идва няколко следобеда в седмицата, за да се грижи за бебето, докато Помили събира материали за бъдещата си книга, и да остава вечер, ако двамата с Адам решат да излязат. Когато момичето си тръгваше, Помили я изпрати с думите:

— Много се радвам, че Елейн те препоръча, Ейми. Искаш ли да ме питаш нещо?

— Да… Аз… Всъщност няма значение.

— Какво има?

— Нищо, честно ви казвам, нищо.

Когато Ейми се отдалечи, Адам тихо отбеляза:

— Детето се страхува от нещо.

Хенри Спрейг седеше на канапето до големите прозорци на всекидневната и държеше в скута си албум. Фийби беше до него и привидно внимаваше. Хенри й показваше снимки.

— Тази я направихме в деня, когато за първи път заведохме децата да видят Плимът Рок. Тогава им разказа историята за ранните английски заселници пуритани в Америка. Бяха само на шест и на осем години, но останаха очаровани. В твоята уста историята винаги звучеше като приключенски разказ.

Погледна я. В очите й нямаше и следа, че си спомня, но кимна, за да му достави удоволствие. Бяха прекарали неспокойно нощта. Хенри се събуди в два часа и видя, че Фийби я няма в леглото. Сърцето му се сви и той се втурна, за да провери дали отново не е излязла от къщата. Макар и да беше сложил специални ключалки на вратите, по-предната нощ Фийби успя да се измъкне през прозореца на кухнята. Застигна я в момента, в който палеше колата.

Снощи седеше в кухнята. Беше пуснала газта и сложила чайника да ври.

Вчера му се бяха обадили от дома. На първи септември щеше да се освободи място.

— Моля ви, запазете го за съпругата ми — с мъка в гласа бе казал Хенри.

— Много хубави деца — заяви Фийби. — Как се казват?

— Ричард и Джоун.

— Сигурно вече са пораснали.

— Да, Ричард е на четирийсет и три. Живее в Сиатъл с жена си и синовете си. Джоун е на четирийсет и една. Тя е в Мейн с мъжа си и дъщеря си. Имаш трима внуци, скъпа.

— Не искам повече да разглеждам снимки. Гладна съм.

Един от симптомите на болестта беше, че мозъкът не изпраща нормално сигнали към сетивата.

— Закуси само преди няколко минути, Фийби.

— Не е вярно.

— Добре, хайде да отидем в кухнята и да приготвим нещо за ядене.

Станаха от канапето и Хенри я прегърна. Винаги се гордееше с високата й, стройна фигура, с начина, по който държеше главата си изправена, с успокояващата топлота, излъчваща се от нея. Иска ми се само един ден да е такава, каквато беше преди, помисли си той.

Докато Фийби лакомо ядеше кифлата и жадно поглъщаше млякото, Хенри й каза, че очакват гост.

Един мъж, чието име е Нат Куган. Идва по работа.

Нямаше смисъл да се опитва да й обясни, че Куган е детектив, който ще дойде да поговори с него за Вивиан Карпентър Коуви.

Нат огледа внимателно къщата на Вивиан Карпентър, когато мина покрай нея. Беше старинна, типична за Кейп Код сграда, пристроявана и разширявана през годините. Сега му се стори много приятна, разпростряла се на всички страни в двора. Заобиколена от сини и розови хортензии, тя приличаше на идеалната къща от пощенските картички, макар че според него стаите бяха доста малки. И все пак беше добре поддържана и струваше доста пари. Според Елейн Аткинс, собственичката на агенцията за недвижими имоти, Вивиан и Скот са търсели по-голямо жилище, защото възнамерявали да имат деца.