Мери Кларк - Къщата

А какво можеше да каже за Скот Коуви? Красив, възпитан, умен, привързан към Вивиан. Тя буквално сияеше от щастие. Настроението й се развали само когато една от приятелките й спомена за предбрачното споразумение.

— Нямаме такова! — избухна тя. — Ще си направим завещание в полза на всеки един от нас.

Греъм се чудеше какво ли притежава Скот Коуви, за да го завещае на някого. Вивиан намекна, че имал лични доходи. Може би.

Поне по отношение на едно нещо Вивиан не беше излъгала. Беше променила завещанието си в деня, в който сключи брак, и сега Скот щеше да наследи всичките й пари заедно с къщата й в Чатам. А бяха женени само дванайсет седмици. Дванайсет седмици.

— Греъм. — Гласът на Ан беше тих.

— Буден съм — отвърна той и хвана ръката й.

— Греъм, тялото на Виви е било в ужасно състояние. А дясната й ръка?

— Не знам, скъпа. Защо?

— Защото никой не спомена за смарагдовия пръстен. Сигурно дясната й ръка е липсвала. Но ако не е така, пръстенът навярно е у Скот. Бих искала да го взема. Винаги е принадлежал на семейството и не мога да си представя, че ще го носи някоя непозната жена.

— Ще се опитам да разбера, скъпа.

— Греъм, защо не успях да се сближа с Вивиан? В какво сбърках?

Той стисна по-силно ръката й. Не беше в състояние да й отговори.

Този ден играха с Ан голф. Отчасти да се раздвижат, отчасти за психотерапия. Прибраха се у дома към пет часа, изкъпаха се и си приготвиха коктейли. Греъм започна:

— Ан, докато се обличаше, позвъних на Скот. Отговори ми телефонният секретар. Ще пообиколи с моторницата и ще се върне към шест часа. Хайде да се отбием при него и да го попитаме за пръстена. После ще отидем да вечеряме навън. Имам предвид двамата с теб.

— Ако пръстенът е у него, не е длъжен да ни го даде. Вивиан му остави всичко.

— Ще му предложим да го купим на добра цена. Ако не се съгласи, ще му платим колкото поиска.

Греъм Карпентър стисна мрачно устни. Реакцията на Скот щеше да отхвърли или да потвърди съмнението, което изгаряше душата му.

В пет и половина Помили и Хана най-после стигнаха в Чатам. След като напусна паркинга, Помили се насили още веднъж да мине през железопътния прелез, после хвана по околовръстния път и направи трети опит. Повече няма да изпадам в паника, докато шофирам, закле се тя. Особено ако с това излагам на риск живота на Хана.

Слънцето все още беше високо над океана и на Помили й се стори, че къщата има доволен вид, сякаш се наслаждава на топлите лъчи, които я огряват. Когато влезе вътре, видя, че светлината, струяща през витража над входната врата, обагря голия дъбов под с цветовете на дъгата.

Стиснала здраво в ръце Хана, Помили се приближи до прозореца и погледна към океана. Чудеше се дали, след като къщата е била построена, младата жена се е взирала в очакване да види мачтата на кораба на своя съпруг, когато се е връщал от пътуването си. Или пък е била прекалено заета с любовника си?

Хана се размърда.

— Добре, време е за ядене — каза Помили и за пореден път съжали, че не можеше да я кърми. След като се появиха симптомите на посттравматичния стрес, лекарите й предписаха успокоителни и тя трябваше да я отбие. Обясниха й, че майката се нуждае от тях, но не и бебето.

Е, стига си се тормозила, справяш се добре, мислеше си Помили, докато слагаше шишето с млякото да се подгрее.

В седем часа настани Хана в креватчето, като я пъхна в торбата за спане. Хвърли поглед към юрганчето, за да се увери, че все още стои сгънато на леглото. Взря се притеснено в него. Когато попита небрежно Адам дали е ставал да завие бебето през нощта, той поклати глава, видимо учуден от въпроса й.

— Значи не рита толкова много, колкото у дома — бързо съобрази да изкоментира Помили. — Сигурно морският въздух й помага да спи по-спокойно.

Адам не разбра, че причината да му зададе въпроса беше съвсем друга.

Известно време постоя нерешително пред стаята на бебето. Беше неразумно да остави полилея запален, защото светеше много силно. Но мисълта, че по-късно ще трябва да влезе в осветената от слабата нощна лампа стая, я притесни.

Беше си съставила план за вечерта. В хладилника имаше домати. Щеше да приготви сос, да свари спагети, да ги залее с него и да нареже салата. Във фризера беше останала половин франзела италиански хляб.

Ще бъде чудесно, каза си тя. Докато се храня, ще нахвърлям бележки за книгата.

Дните, прекарани в Чатам, й бяха дали някои идеи за сюжета. Адам го нямаше и тя щеше да използва дългата спокойна вечер, за да започне да пише.